Брендон Сандерсон - Спиращият войната

Маб изникна отново, държеше пълна с грудки паница.

— Искаш да си украсим Бевалис като Халандрен, тъй ли? Може би и Пробуждащи да каним в града си? Много ли ще ти хареса това? Някой дявол да смуче душите на децата и да души хората със собствените им дрехи? Да вадят мъже от гроба и да използват мъртвите им тела за евтин труд? Да принасят в жертва жени на нечестивите си олтари?

Сири усети как косата ѝ леко побеля от страх. „Престани“, помисли си. Косата сякаш си имаше собствен ум и реагираше на инстинктивни чувства.

— Онова за девиците, принасяни в жертва, е просто приказка — отвърна тя. — Не го правят наистина.

— Приказките все идват отнякъде.

— Да, идват от старици, седнали край огнището зиме. Не мисля, че трябва да сме толкова наплашени. В Халандрен да си правят каквото искат, мен не ме засяга, стига да не ни закачат.

Маб закълца грудките, без да вдига глава.

— Имаме си мирния договор, Маб — каза Сири. — Татко и Вивена ще се погрижат да сме в безопасност и Халандрен няма да ни закача.

— А ако не успеят?

— Ще успеят. Няма нужда да се тревожиш.

— Халандренците имат по-добри войски — рече Маб, докато кълцаше, без да вдига очи, — по-добра стомана, повече храна и онези… онези неща . Това тревожи хората. Може би не теб , но благоразумните хора.

Думите на готвачката трудно можеше да се пренебрегнат току-така. Маб беше разумна жена, с повече мъдрост от инстинкта ѝ за подправки и бульони. Само че имаше склонност да се плаши .

— Безпокоиш се за нищо, Маб. Ще видиш.

— Казвам само, че времето не е добро за една принцеса да щъка насам-натам с цветя, да изпъква и да привлича неприязънта на Аустре.

— Добре тогава — въздъхна Сири и хвърли последното си цвете в котлето с яхния. — Сега вече всички можем да изпъкнем.

Маб замръзна, после продължи да кълца поредния корен.

— Предполагам, че беше цвят от ванавел?

— Разбира се — отвърна Сири и подуши над къкрещото котле. — Не съм толкова глупава да разваля хубава яхния. И все пак казвам, че прекаляваш със страховете си.

Маб изсумтя и ѝ подаде друг нож.

— Дръж. Свърши и ти нещо полезно. Тези корени трябва да се накълцат.

— Нали трябва да се обадя на татко? — подхвърли Сири, грабна един буцест корен от ванавел и закълца.

— Той просто ще те върне тук и ще те накара да работиш в кухнята за наказание — рече Маб и отново чукна котлето с ножа си. Вярваше твърдо, че може да прецени кога ястието е готово по звука.

— Аустре да ми е на помощ, ако татко изобщо разбере, че тук долу ми харесва.

— Просто обичаш да се въртиш близо до храната — отвърна Маб, извади цветето на Сири от яхнията и го хвърли настрана. — Все едно, не можеш да му се обадиш. Той е на заседание с Ярда.

Сири не реагира — просто продължи да кълца. Косата ѝ обаче изруся от възбуда. „Татковите съвещания с Ярда обикновено траят часове. Няма много смисъл просто да си седя тук и да го чакам да приключи.“

Маб се обърна да вземе нещо от масата и преди да погледне отново, Сири изхвърча през вратата и забърза към кралските конюшни. Само след минути вече препускаше в галоп далече от палата, облечена в любимото си кафяво наметало и обзета от онази възбуждаща тръпка, от която косата ѝ ставаше тъмноруса. Една хубава бърза езда щеше да е чудесен начин да убие деня.

В края на краищата наказанието ѝ бездруго сигурно щеше да е същото.

Деделин, кралят на Идрис, остави писмото на писалището си. Беше го гледал достатъчно дълго. Време беше да реши дали да прати най-голямата си дъщеря на смърт, или не.

Въпреки настъпването на пролетта стаята му беше студена. Топлината беше рядкост в планинските земи на Идрис. Тачеха я и ѝ се радваха, защото се задържаше само за кратко всяко лято. Покоите му освен това бяха оскъдно обзаведени. Имаше красота в простотата. Дори крал нямаше право да проявява арогантност със суетна показност.

Деделин се изправи и погледна през прозореца. Палатът беше малък според световните мерки — само един етаж на височина, с островръх дървен покрив и дебели каменни стени. Но беше голям според идрианските мерки и дори граничеше с пищност. Но това можеше да се прости, защото палатът беше и зала за срещи, и център за действия за цялото кралство.

Виждаше генерал Ярда с крайчеца на окото си. Едрият мъж стоеше в очакване, стиснал ръце зад гърба си, гъстата му брада бе вързана на три места. Беше единственото друго лице в стаята.

Деделин отново погледна писмото. Хартията беше яркорозова и крещящият цвят изпъкваше на писалището му като капка кръв в снега. Розовото беше цвят, който човек никога нямаше да види в Идрис. В Халандрен обаче — центъра на световната багрилна промишленост — такива безвкусни багри бяха обичайни.