Брендон Сандерсон - Спиращият войната

— Моят живот към твоя — Заповяда Вахр с нотка на отчаяние в гласа. — Моят Дъх става твой.

Дъхът нахлу във Вашер и всичко оживя ярко. Кафявото му наметало вече изглеждаше дълбоко наситено с цвят. Кръвта на пода беше тъмночервена, огнена сякаш. Кожата на Вахр дори бе като шедьовър от цветове, повърхността нашарена от лъскави черни косми, сини отоци и яркочервени резки. От години Вашер не беше усещал такъв… живот .

Изпъшка и падна на колене съкрушен. Наложи се да се подпре с ръка на каменния под, за да не рухне. „Как съм живял без това?“

Знаеше, че сетивата му всъщност не са се подобрили, но се чувстваше толкова много по-жив. Много по-осъзнаващ прелестта на усещането. Щом докосна каменния под, се възхити на грапавината му. И на звука на вятъра, преминаващ през тесния прозорец на тъмницата. Винаги ли е бил толкова мелодичен? Как можеше да не го е забелязал?

— Изпълни своята част от сделката — каза Вахр.

Вашер забеляза тоновете в гласа му, красотата на всеки от тях: колко близо бяха до хармонията. Беше спечелил съвършено ниво. Дар за всеки, достигнал Второто извисяване. Щеше да е добре да го изпита отново.

Можеше, разбира се, да е достигнал до Петото извисяване по всяко време, ако го беше пожелал. Това щеше да изисква определени жертви, които не бе готов да направи. Тъй че беше принуден да го прави по старомодния начин, като събира Дихания от хора като Вахр.

Вашер се изправи, а после дръпна безцветното шалче, което бе използвал по-рано. Метна го на рамото на Вахр и Дъхна.

Не си направи труда да придаде на шалчето човешка форма, не прибягна до косъм или късче от кожата си за фокус — макар да се наложи да извлече цвят от ризата си.

Вгледа се в примирените очи на Вахр и заповяда:

— Удуши.

И докосна с пръсти тръпнещото шалче.

То се изви мигновено и привлече голямо — ала вече несъществено — количество Дъх. Бързо се уви около шията на Вахр, стегна се и го задави. Вахр не се възпротиви, нито изохка. Просто гледаше с омраза Вашер, докато очите му не се изцъклиха и не помръкнаха.

Омраза. Вашер я беше познавал достатъчно през живота си. Пресегна се кротко, прибра Дъха си от шала и остави Вахр увиснал в килията. Мина тихо през тъмницата, възхитен от цвета на дърво и камъни. След няколко мига забеляза нова кръв в коридора. Червена.

Заобиколи локвата кръв — беше се разтекла по наклонения под на тъмницата — и влезе в стаята на пазачите. И тримата бяха мъртви. Единият седеше на стол. Нощна кръв се беше забил през гърдите му. Само два пръста от черното острие бяха изтеглени от сребърната ножница.

Вашер грижливо хлъзна острието в ножницата и щракна закопчалката.

„Много добре се справих днес“ — каза глас в ума му.

Той не отвърна на меча.

„Убих ги всичките — продължи Нощна кръв. — Не си ли горд с мен?“

Вашер вдигна оръжието, свикнал с необичайната му тежест, и го понесе в една ръка. Взе пътната си торба и я метна на рамо.

„Знаех, че ще се впечатлиш“ — каза доволно Нощна кръв.

Имаше големи предимства в това да си незначителен.

Вярно, според мерките на мнозина Сири не беше „незначителна“. Беше дъщеря на крал в края на краищата. За щастие баща ѝ имаше четири деца и Сири — на седемнайсет години — беше най-малката. Фафен, която бе малко по-голяма от Сири, беше изпълнила фамилния дълг и беше станала монахиня. Преди Фафен беше Риджер, синът. Той щеше да наследи трона.

И Вивена. Сири въздъхна, докато вървеше по пътеката обратно към града. Вивена, първородната, беше… ами… Вивена. Красива, уверена в себе си, съвършена почти във всяко отношение. И толкова по-добре, предвид това, че беше сгодена за бог. Тъй или иначе Сири — като четвърто дете — беше излишната. Вивена и Риджер трябваше да се съсредоточат върху ученията си. Фафен трябваше да си върши работата по пасищата и в домове. Сири обаче можеше да се измъкне с това, че е незначителна. А това означаваше, че можеше да чезне в пущинаците часове наред.

Някои щяха да забележат, разбира се, и тя щеше да си има неприятности. Но дори на баща ѝ щеше да му се наложи да признае, че изчезването ѝ не е причинило големи неудобства. Градът се оправяше чудесно и без Сири — всъщност оправяше се дори малко по-добре, докато нея я нямаше.

Незначителност. За друг това можеше да е обидно. За Сири беше благодат.

Усмихна се, щом навлезе в същинския град. Неизбежно привличаше погледи. Макар Бевалис официално да беше столицата на Идрис, не беше голям и всички я познаваха. Ако се съдеше по приказките, които беше чувала от разни мърморковци, Бевалис не беше дори село в сравнение с огромните градове в други държави.