Брендон Сандерсон - Спиращият войната

Но тя си го обичаше такъв, какъвто беше, с калните улички, къщите със сламени покриви и досадните — но здрави — крепостни стени. Жените, подкарващи гъските с пръчки, мъжете, дърпащи магарета, натоварени със зърно, децата, повели овце към пасището. Един голям град в Ксака, Худрес или дори в ужасната Халандрен можеше да има екзотични гледки, но щеше да е пълен с безлични шумни блъскащи се тълпи и високомерни благородници. Не съвсем по вкуса на Сири. За нея дори Бевалис изглеждаше доста оживен.

„Все пак — помисли тя, докато оглеждаше практично сивата си рокля, — готова съм да се обзаложа, че онези градове имат повече цветове. Това, виж, сигурно бих искала да видя.“

Там косата ѝ нямаше да изпъква чак толкова. Както обикновено, дългите кичури бяха изрусели от радост, докато беше навън сред полята. Тя се съсредоточи и се помъчи да ги обуздае, но успя само да докара цвета до убито кафяво. Щом спря да се съсредоточава, косата пак си стана каквато си беше. Сири не беше особено добра в обуздаването ѝ. Не беше като Вивена.

Щом тръгна през града, по петите ѝ се повлякоха няколко хлапета. Тя се усмихна и се престори, че не им обръща внимание, докато едно от тях не се осмели да притича напред и я дръпна за дрехата. Тогава се обърна с усмивка. Изгледаха я със сериозни лица. Идрианските деца бяха приучени още на тази възраст да избягват срамните изблици на чувства. Според поученията на Аустре нямаше нищо лошо в чувствата, но привличането на внимание към себе си с тях беше грешно.

Сири не беше особено благочестива. Не беше нейна вина, ако Аустре я беше създал неспособна да се подчинява, мислеше тя. Децата зачакаха търпеливо, а Сири бръкна в престилката си и извади китка яркоцветни цветя. Детските очи се ококориха, зяпнали живите цветове. Три от цветята бяха сини, едното жълто.

Цветята ярко изпъкваха на фона на преднамерената сивота на града. Освен онова, което можеше да се види в кожата и очите на хората, наоколо нямаше капка цвят. Камъните бяха изтъркани до бяло, облеклото светлосиво и убито кафяво. Само за да няма цвят.

Защото без цвят не можеше да има Пробуждащи.

Момичето, което беше дръпнало полата на Сири, най-сетне взе цветята и хукна с тях, а другите деца — след нея. Сири забеляза неодобрителните погледи в очите на няколко минаващи селяни. Никой не я укори обаче. Да си принцеса, макар и незначителна, си имаше предимства.

Продължи към палата — беше ниска едноетажна сграда с голям двор с утъпкана пръст. Избегна тълпите пазарящи се хора отпред, заобиколи и влезе през кухненския вход. Щом вратата се открехна, Маб, старшата на кухнята, спря да си тананика и я изгледа накриво.

— Татко ти те търсеше, дете — рече сухо, обърна се, нападна с ножа купчината лук и пак си затананика.

— Предполагам. — Сири се приближи и подуши едно от котлетата на огнището, от което лъхаше кротката миризма на врящи картофи.

— Пак по хълмовете си ходила, нали? Бас слагам, че си пропуснала уроците си.

Сири се усмихна, после измъкна още едно яркожълто цвете и го завъртя между пръстите си.

Маб извъртя очи към тавана.

— И пак си покварявала младежта на града, подозирам. Честно ти казвам, трябва да спреш с тези неща. Вече си голямо момиче. Баща ти хубаво ще ти поприказва за бягането ти от отговорностите.

— Обичам приказките — отвърна Сири. — И винаги научавам по няколко нови думи, когато татко е ядосан. Не бива да пренебрегвам образованието си, нали?

Маб изсумтя и закълца кисели краставички в лука.

— Честно, Маб — заговори Сири, докато въртеше цветето, и усети как косата ѝ доби малко по-червеникав оттенък. — Не разбирам какъв е проблемът. Аустре е направил цветята, нали? Той им е сложил цветовете, за да не могат да бъдат зли. Искам да кажа, наричаме го Бог на Цветовете все пак, нали?

— Цветята не са зли — отвърна Маб и добави в накълцаното нещо, което приличаше на трева. — Стига да си останат където ги е поставил Аустре. Не бива да използваме красотата на Аустре, за да се правим на по-важни.

— Едно цвете не ме прави по-важна.

— О? — Маб сипа тревата, краставиците и лука в едно от врящите котлета, почука по него с плоското на ножа, вслуша се и кимна на себе си, а после започна да рови под тезгяха за още зеленчуци. — Я ми кажи — продължи тя с приглушен глас. — Наистина ли мислиш, че като мина през града с такова цвете, не привлече внимание към себе си?

— Само защото градът е толкова сив. Ако имаше малко цвят, никой нямаше да забележи едно цвете.