Брендон Сандерсон - Спиращият войната

Вашер се наведе, като се мъчеше да не мисли за дните, когато бе имал достатъчно Дихания, за да Пробуди, без да го е грижа за форма или фокус. Друго време беше онова. Потръпна, после отскубна кичур коса от главата си и я пръсна по качулката на наметалото.

И Дъхна отново.

Отне му останалия Дъх. След като той си отиде — наметалото се разтрепери, а шалчето изгуби останалия си цвят, — Вашер се почувства по-… смътен . Да изгуби човек Дъха си не беше фатално. Всъщност Диханията в повече, с които боравеше Вашер, бяха някога на други хора. Не знаеше кои са били те; не беше събирал тези Дихания сам. Бяха му дадени. Но, разбира се, нали така уж ставаше винаги. Човек не можеше да отнеме Дъх насила.

Това, че беше лишен от Дъх, все пак го промени. Цветовете не изглеждаха толкова ярки. Не можеше да усеща човешката суетня горе из града, връзка, която обикновено приемаше за нещо дадено от само себе си. Беше онзи усет, който всички хора имаха за другите — онова нещо, което шепнеше предупредително в омаята на съня, когато някой влезе в стаята. У Вашер този усет беше подсилен петдесет пъти.

А сега го нямаше. Бе всмукан от наметалото и сламената фигурка, за да им даде сила.

Наметалото помръдна. Вашер се наведе над него.

— Защити ме — заповяда и наметалото застина. Той се изправи и го заметна отново.

Сламената фигурка се върна до прозореца. Стъпалата ѝ бяха зацапани с червено. Пурпурната кръв му се стори толкова мътна този път.

Той взе ключовете.

— Благодаря ти. — Винаги им благодареше. Не знаеше защо, особено предвид това, което щеше да последва. — Твоят дъх в моя — заповяда и докосна сламеното човече по гърдите. Сламеният индивид мигновено тупна на земята — животът се изцеди от него — и Вашер върна Дъха си. Познатото усещане за жизненост се върна със знанието за свързаност, за вместване . Можеше да поеме Дъха само защото той самият бе Пробудил — всъщност Пробужданията от този вид рядко биваха трайни. Използваше Дъха си като резерв, отдаваше го и си го взимаше.

В сравнение с онова, което бе таил някога, двайсет и пет Дъха бяха смехотворно малко. Но пък в сравнение с нищо изглеждаха безгранични. Той потръпна от задоволство.

Виковете откъм стаята на пазачите заглъхнаха. Тъмницата затихна. Трябваше да побърза.

Вашер бръкна през решетките и отключи килията. Бутна навън дебелата врата и излезе в коридора, като прекрачи сламената фигурка. Не тръгна към стаята на тъмничарите — и изхода отвъд нея, — а пое на юг, по-надълбоко в тъмницата.

Това беше най-несигурната част от плана му. Намирането на кръчма, посещавана от жреци на Многоцветните тонове, беше съвсем лесно. Въвличането в кръчмарска свада — и удрянето на жрец — също толкова лесно. В Халандрен гледаха на религиозните си фигури много сериозно и Вашер си беше спечелил не обичайното задържане в местен затвор, а разходка до тъмниците на Бога крал.

След като знаеше що за хора пазят обикновено такива тъмници, имаше доста добра идея, че ще се опитат да извадят Нощна кръв. Това му бе осигурило нужното отвличане, за да се добере до ключовете.

Но сега предстоеше непредсказуемата част.

Вашер спря и Пробуденото наметало прошумоля. Лесно беше да намери килията, която му трябваше, защото около нея голям каменен кръг беше изцеден от цвят и стените и вратите бяха в мътносиво. Беше място, затворило Пробуждащ, защото липсата на цвят означаваше никакво Пробуждане. Вашер се доближи до вратата и надникна през решетките. Мъж, увесен за ръцете от тавана, гол и окован във вериги. Цветът му беше наситен за очите на Вашер, кожата — с чист загар, синините — ярки сини и виолетови петна.

Мъжът беше със запушена уста. Друга предпазна мярка. За да Пробуди, на човек му трябваха три неща: Дъх, цвят и Заповед. Хармонията и багрите, както го наричаха някои. Многоцветните тонове, връзката между цвят и звук. Една Заповед трябваше да се изрече ясно и твърдо на родния език на Пробуждащия — всяко заекване, всяко неправилно произнасяне щеше да обезсили Пробуждането. Дъхът щеше да излезе, но предметът нямаше да може да действа.

Вашер отключи килията и пристъпи вътре. Аурата на този човек правеше цветовете многократно по-ярки близо до него. Всеки щеше да забележи толкова силна аура, макар да беше много по-лесно за някой, който е стигнал до Първото извисяване.

Не беше най-силната БиоХроматична аура, която Вашер бе виждал — такива имаха Завърналите се, познати като богове тук в Халандрен. Все пак БиоХромата на затворника беше доста впечатляваща и много, много по-силна от тази на Вашер. Затворникът таеше много Дихания. Стотици и стотици.