Дэвид Геммел - Гибелта на царете

Лицето й обаче бе мрачно.

— Мислиш за Касандра — предположи той.

— Истина е, че Касандра никога не е далече от мислите ми — призна тя, — но в този момент си мислех за теб.

— Какво си мислеше, богиньо? — попита той и покри дланта й с целувки.

Тя повдигна вежди.

— Чудех се колко дълго трябва да се преструваме, че не сме любовници — отвърна му усмихнато. — Изглежда получих отговора си.

С гръб към екипажа, Хеликаон почувства стотина очи, насочени към него и чу как мъжете спряха да говорят. После, почти моментално, обичайната глъчка се възобнови, сякаш не се беше случило нищо.

— Изглежда не са изненадани — каза той.

Тя поклати глава, а лицето й сияеше от щастие.

— Златни! — Хеликаон се обърна и видя Праксос да тича по палубата към тях. Момчето се опитваше да посочи нещо зад гърба си, докато тичаше.

— Мисля, че идва буря!

Хеликаон погледна бързо в посоката, която сочеше Праксос, към Тера. На чистата линия на хоризонта се виждаше малко тъмно петно, подобно на буря. Но не беше буря. Докато го наблюдаваше, то се издигна нагоре под формата на тъмна кула.

В стомаха му се зароди чувство на ужас. В далечината се чуха гръмотевици и целият екипаж се обърна да наблюдава тъмната кула, която се издигаше заплашително в бледото небе.

Миговете отминаваха, а тя растеше и растеше, после внезапно бе погълната от масивно изригване на пламъци, което изпълни небето на изток. Звукът ги удари подобно на звука от гръмотевица, усилен стотици пъти, като дълбокия звук на бойния рог на Арес или тътенът на самата съдба.

— Това е Тера! — извика някой. — Богът е разкъсал оковите си!

Хеликаон погледна към Андромаха. Лицето й бе пребледняло като ленено платно, а в очите й се четеше страх. Тя посочи към хоризонта и той погледна отново натам. Облакът от експлозията се разпространяваше бързо и нагоре, затъмнявайки източното небе, но мистериозно изчезваше нагоре от нивото на водата. Смаян, Хеликаон се взря в хоризонта, който се надигаше пред очите му.

Осъзна какво се случва с ужасяваща яснота.

— Приберете платното! — изкрещя. — Грабвайте греблата!

Заповяда на Ониакус да обърне кораба и докато помощникът му крещеше на гребците, сграбчи едно въже от палубата. Сряза го на три с бронзовия си кинжал и хвърли парчетата на Андромаха.

— Заведи момчетата на долната палуба и ги вържи здраво за нещо. Вържи и себе си.

Тя го изгледа.

— Защо? Какво става?

— Просто го направи, жено! — извика й той. Посочи към хоризонта и се обърна към екипажа: — Насреща ни идва стена от вода, висока като планина! След миг ще се стовари върху нас. Всички трябва да се завържем. Всеки, който не е здраво вързан, ще умре! Ще гребем право срещу вълната и „Ксантос” ще я изкатери. Това е единственият ни шанс!

Вече всички виждаха ясно за какво говори той, тъмна линия на хоризонта, твърде високо в небето, която идваше насреща им със скоростта на спускащ се орел. Пред нея френетично летеше огромно ято чайки. Когато преминаха над „Ксантос”, небето потъмня, крясъците им отекнаха в ушите на мъжете, а крилете им създадоха вятър, който разклати кораба.

Гребците натиснаха веслата с всичка сила, за да обърнат огромната галера. Другите от екипажа режеха въжетата на парчета за себе си и за тях. Всички продължаваха да хвърлят уплашени погледи към гигантската вълна, която се спускаше върху тях.

Хеликаон грабна парче въже и изтича на кърмата, където Ониакус имаше нужда от цялата си сила, за да извие руля. „Ксантос” правеше пълен кръг. Хеликаон също натисна руля и хвърли бърз поглед на вълната. Беше огромна като планина и ставаше все по-голяма и по-голяма с всеки изминал миг, закривайки целия хоризонт. „Ще успее ли корабът да я изкачи?” — запита се той. Беше сигурен само, че не бива да ги удря странично. Щеше да разруши галерата за миг. Единствената им надежда беше да се врежат право в нея. Греблата и дървените килове, които Калкеус беше заковал по борда, щяха да удържат кораба стабилен.

— Ще завържем руля централно — каза той на Ониакус, — но ще е нужна цялата сила и на двама ни, за да го задържим неподвижен.

— Ако въобще можем да го направим — отвърна мрачно приятелят му, а ужасът му бе осезаем.

Корабът се насочи право към вълната. Хеликаон сряза въжето на две, после преметна своята половина през кръста си и я завърза за страничните перила. Направи същото и за Ониакус, който бе хванал руля в мъртва хватка.

— Нефтарът, Златни! — извика той внезапно. — Какво ще правим с глинените топки? Дори да оцелеем, те ще бъдат счупени.