Дэвид Геммел - Гибелта на царете

Менелай беше удивен.

— Но те всички са принцеси, някои от тях дъщери на нашите съюзници!

Идоменей се обърна към него:

— И ти ще изтичаш да им кажеш, така ли, дебел подлизурко?

— Близо сме до края на пътешествието си — каза им раздразнено Агамемнон. — Няма да е нужно да търпим компанията си още дълго. Сега ме последвайте!

Наложи бързо темпо по скалистата пътека и разпредели телохранителите отпред и отзад. Бяха близо до върха, когато се чу ниският тътен на ново земетресение. За миг всички замръзнаха, после се хвърлиха по очи, докато земята под тях се тресеше. Двама от телохранителите отпред бяха изхвърлени от пътеката и паднаха на скалистия бряг. Агамемнон затвори очи и зачака мрачно земята да спре да се движи. Нещо дълбоко в него му крещеше да бяга далече от острова на вещиците, но той го потисна безкомпромисно.

Измина известно време преди царете да се изправят предпазливо. Върху тях бе полепнал дебел пласт сива пепел и те я изтупаха от дрехите си. Агамемнон закрачи ядосано.

— Този остров е прокълнат — съгласи се с брат си. — Ще вземем, каквото ни е нужно, и ще напуснем бързо!

Менелай се огледа и промърмори:

— Много е тихо.

Щом стигна до върха на скалата, Агамемнон видя храма на Великия кон да се извисява над него. Един избледняващ спомен докосна крайчеца на съзнанието му, но той го забрави, щом видя една жрица да залита насреща му. Беше стара вещица и имаше трудности с ходенето, но се препъваше напред с протегнати ръце, сякаш да го докосне. Агамемнон извади меча си. Заби го в костеливите гърди на старицата и продължи напред, оставяйки я потънала в локва кръв.

Царят-войн подаде гравирания и украсен меч на един войник да го почисти, после го прибра в ножницата. От дни не се бе чувствал толкова въодушевен. Мина между предните копита на коня и влезе в храма.

Вътре беше студено и много тъмно. Всичко, което можеше да види, бяха ярките снопове дневна светлина, струящи вертикално от покрива. Спря за момент, за да даде възможност на телохранителите да се построят пред него. Тук имаше само жени, но въпреки това се почувства изнервен от странността на острова.

— Царю! — Един от последователите посочи с меча си към мрачен ъгъл, където със затворени очи лежеше тъмнокоса жена и тихичко си тананикаше нещо.

Без да ги отваря, тя извика:

— Огън в небето и планина от вода, докосваща облаците! Пази се от Великия кон, царю Агамемнон! — Думите подхраниха изплъзващия се спомен в ума на Агамемнон.

Тогава девойката се изправи и се обърна към тях, седнала на края на леглото, люлееща краката си като малко дете. Какво грозно създание, помисли си той, мръсна и тънка като острие.

— Пророчески думи, царю! — каза му тя. — Могъщи думи! Но ти не ги послуша тогава, няма да ме чуеш и сега.

Агамемнон осъзна, че лудото момиче говори за думите на жреца от Пещерата на крилете, изречени толкова отдавна. Откъде би могла да знае? Той бе единственият все още жив от всички чули пророчеството.

Момичето наведе глава и се намръщи.

— Убил си Ифигения — каза тъжно. — Не го предвидих. Горката Ифигения.

Агамемнон чу възклицание и се обърна, за да види Менелай, който изтича навън от храма. Значи онази стара вещица е била сестра ни, помисли си той. Никога нямаше да мога да я изтърпя.

— Осквернихте храма с блестящите си доспехи и остри мечове — каза му Касандра. — Убихте девица от храма.

Агамемнон изсумтя.

— И какво, полубогът ще ме изяде, така ли? — попита презрително.

Тя го погледна в очите.

— Да — отвърна му простичко. — Нещо се надига.

Той почувства студена струйка пот по гърба си и осъзна, че земята трепери постоянно, издавайки безкрайно дълбок звук, които караше зъбите му да изтръпнат. Зад очите му пропълзя болка.

— Изправете я! — заповяда той и отново извади меча си.

Двама войници сграбчиха Касандра за ръцете и я изправиха. Тя увисна между тях като кукла, а пръстите й едва докосваха земята. Микенският цар постави острието на меча си на корема й, но то сякаш блещукаше и се деформираше пред очите му, все едно бе поставено в пещ. Примигна и отново бе цяло. Потърка праха и мръсотията в очите си.

— Къде е Хеликаон? — настоя и с облекчение чу, че гласът му не трепва.

— Щях да ти предложа гора от истини, но ти избра да говорим за едно листо — произнесе тя. — Хеликаон е далече — погледът й се вглъби и тя се намръщи. — Побързай, Хеликаон. Трябва да побързаш!

— В Итака ли отива?

Момичето поклати глава.