Дэвид Геммел - Гибелта на царете

— Твърдят, че е изникнал от водата едва преди стотина години — отвърна Андромаха. — И да, прав си, нараства много бързо и се опасявам, че това е лоша поличба. Ще побързам.

Усмихна се на Хеликаон и се отдалечи през черния пясък на брега, после тръгна уверено нагоре по каменистата пътека. На половината път спря и погледна надолу към корабите и мъжете. Погледът й се насочи към Изгорения остров и тя с потрес установи, че е почти толкова висок, колкото скалите на заобикалящата го земя. От върха му излизаше дим и въздухът бе наситен с него. По ръцете и раменете й имаше лек слой от сив прах. Андромаха забърза нагоре, подтиквана от огнените камшици на страха и предчувствията.

Щом стигна върха на скалата, спря отново и погледна Великия кон. Огромният бял храм сякаш се люлееше над нея и Андромаха се зачуди дали пък тя не се движи. След това с дълбок тътен, който й причини болка в зъбите, островът бе разлюлян от още едно земетресение. Андромаха падна по очи и се прилепи към каменистата земя, ужасена, че ще се разцепи и ще я хвърли от скалите. Чу свистене на криле и дрезгав крясък. Погледна зад себе си и видя огромно ято чайки, което летеше покрай края на скалите на юг.

— Всички създания напускат острова — изрече нечий глас. — Дори птиците във въздуха и рибите в морето.

Андромаха се изправи на крака. От храма на Великия кон насреща й вървеше Първата жрица. Ифигения видя изненадата по лицето й и се изкиска.

— Смяташе, че отдавна съм умряла, нали, Андромаха? Е, костите ми наистина са стари, но времето ми още не е дошло.

— Радвам се да те видя — отвърна Андромаха и наистина го мислеше. Ифигения изглеждаше по-стара от света, но блясъкът в очите й бе все така интелигентен и пресметлив, както винаги. — Нима и жените напускат острова? Изглежда изоставен.

Ифигения се намръщи.

— Когато започнаха земетресенията, по време на празника на Артемида, Касандра убеди момичетата, че островът ще бъде унищожен. Сънищата и виденията на сестра ти могат да са доста настоятелни. Последната жрица, малката Мелиса, си тръгна преди два дни. — Тя бе разтърсена от кашлица и Андромаха осъзна, че се смее. — Взе дори магаретата, като каза, че не искала да страдат, щом краят настъпи. Кораб, пълен с магарета — тя поклати глава. — Глупаво момиче — изрече нежно.

— Как е Касандра?

Ифигения я погледна, изпълнена със съчувствие, и Андромаха се зачуди как е могла да смята старата жена за безчувствена.

— Тя умира, Андромаха. Виденията й… нараняват ума й и й причиняват жестоки припадъци. Всеки припадък отнема от жизнеността й, а напоследък стават все по-чести. Тя е много крехка, а виденията продължават безкрайно.

— Къде е? Трябва да й помогна.

— В храма е. Ела с мен, скъпа.

Андромаха едва успяваше да контролира паниката си. Въпреки това хвана ръката на старата жрица и двете заедно влязоха бавно в тъмната сграда.

Касандра лежеше на тясно легло в ъгъла на пустата стая. Беше тъмно и много студено. Единствените прозорци се намираха високо горе и тя се взираше в прашните снопове светлина, които пропускаха, а устните й се движеха сякаш разговаряше с някого.

— Касандра — каза нежно Андромаха.

Сестра й я погледна след дълга пауза. Андромаха бе шокирана да я види в това състояние. Беше мръсна, а косата й падаше на сплъстени кичури. Бе слаба като скелет, а когато погледна в трескавите й очи, сякаш се взря в черна пещ.

— Време ли е? — попита тя немощно. — Мога ли вече да тръгвам?

До нея имаше кана с вода и бокал. Андромаха го напълни, повдигна нежно сестра си и изсипа малко вода в устата й. Касандра започна да пие жадно, стиснала здраво бокала, а водата се стичаше на пода по мръсната й дреха.

— Андромаха — изрече най-накрая, вкопчена в нея с костеливите си пръсти. — Толкова се радвам, че дойде. Имам да ти казвам толкова много, а ми остава толкова малко време…

— Чуй ме, сестро — подкани я Андромаха. — Трябва да дойдеш с мен. Ще те заведа на „Ксантос”. Корабът е тук заедно с Хеликаон. Отново ще пътуваме заедно.

— Тя е твърде болна, за да бъде местена — каза Ифигения укорително.

— Ще доведа мъже от „Ксантос”. Хеликаон ще дойде да те вземе, любов моя.

— Този храм няма да бъде осквернен от мъже — излая старата жрица. — Не бъди толкова арогантна, че да предизвикаш изсипването на божия гняв върху ни, Андромаха.

— Тогава аз ще я нося — отвърна й Андромаха предизвикателно.

— Чуй ме, Андромаха. Никога не слушаш — изплака Касандра и я придърпа по-близо. — Умирам и винаги съм знаела, че ще умра тук. Ти също го знаеш. Казвала съм ти го толкова много пъти. Това е съдбата ми и аз й се радвам. Отново ще видя мама. Тя ме чака отвъд, толкова близо, че почти мога да я докосна. Знае, че идвам. Това е съдбата ми. Трябва да ме оставиш на нея.