Дэвид Геммел - Гибелта на царете

Гершом видя Хеликаон, взел в ръце спящия си син Декс, посрещнат от едрия троянски принц Антифон. Египтянинът им обърна гръб и отиде до носа. Ониакус се бе навел над парапета и гледаше новите бойни кораби от другата страна на залива. Красивото му младо лице бе напрегнато и ядосано, а в очите му се четеше насилие.

— Да им кажа ли да ви пратят нещо? — попита Гершом. — Може би вино?

Ониакус поклати глава.

— Казват, че виното помагало да забравиш. Аз не искам да забравям. Не искам и да говоря.

— Ами не говори — отвърна египтянинът меко. — Двама приятели трябва да могат да стоят заедно в тишина, без да изпитват неудобство.

Тишината не продължи дълго, нито Гершом очакваше да стане така. Не че Ониакус бе приказлив, но мъката, струпала се в сърцето му, нямаше как да бъде удържана. Той започна да говори за двамата си синове и какви чудесни момчета са били. Гершом не каза нищо, защото нямаше нужда. Морякът всъщност не говореше на него, а на нощта, на духовете на децата си, на боговете, които не ги бяха защитили заедно с майка им, когато микенците бяха нападнали Дарданос с мечовете си. Тъгата бе последвана от гняв, гневът — от сълзи. Накрая отново дойде тишината. Гершом обви рамото на Ониакус с ръка.

Морякът въздъхна.

— Не се срамувам от сълзите — каза той.

— Нито имаш причина, приятелю. Казано е, че портите на рая могат да се отворят само от сълзите на онези, останали в света на живите. Не знам дали е истина, но мисля, че е редно да бъде.

Ониакус го изгледа внимателно.

— Вярваш ли, че продължаваме да живеем и после, а там… там има награда за невинните, чиито… чиито животи са били откраднати?

— Разбира се — излъга Гершом. — Нима е възможно да бъде иначе?

Ониакус кимна.

— И аз го вярвам. Място на щастие. Без ужаси и страхове, без страхливци и убийци. Вярвам го — повтори след малко.

Постояха заедно още малко, гледайки галерите по неподвижната вода.

— Балансът не е наред — отбеляза Гершом, сочейки най-близкия съд. — Виждаш ли как извива?

— Твърде много натиск върху десните гребла. Трябва да сменят някои от гребците — каза Ониакус. Болката все още се виждаше в очите му, но сега се бе концентрирал върху галерата. — Прекалено много напрягат гребците — каза след малко. — Накрая ще постигнат само изкълчени рамене и разбито самочувствие. — Той погледна към Гершом и се насили да се усмихне. — Време е да вървиш на брега. Множеството наслади на Троя те чакат и не искаш да стоиш тук и да обсъждаш обучението на моряци с мен. Не се безпокой. Няма да си прережа гърлото, обещавам ти.

— Зная — отвърна Гершом. — Ще се видим утре.

И с тези думи той се обърна. Ониакус му извика и египтянинът пак се обърна.

— Благодаря ти, приятелю — каза морякът.

Гершом отиде до задната палуба, взе наметалото си и го преметна през раменете си. После прескочи парапета и се спусна на пясъка.

Прекоси плажа до пътеката към Долния град. На широкия дървен мост над защитния ров видя двама стражи с бронзови брони и дълги копия. От другата страна на моста около някои от моряците на „Ксантос” се бе струпала тълпа. Един от стражите се усмихна на Гершом. Беше млад мъж, но по лицето и ръцете му се виждаха белезите от битка.

— Преди два дни до нас достигнаха новините за победите ви — каза той. — Дойдоха ни като слънце след сняг.

Хората се тълпяха около екипажа, тупаха мъжете по раменете и ги хвалеха и благославяха. Египтянинът се промъкна встрани.

Внезапно един мъж го хвана за рамото.

— Ето още един! — извика щастливо.

Докато хората се трупаха около него, Гершом клатеше глава.

— Не, не — каза той и вдигна ръце. — Аз съм просто пътник.

Те веднага изгубиха интерес и насочиха вниманието си към другите моряци. Гершом продължи по пътя си. Едно тъмнокосо момиче излезе от сенките и обви ръката му със своята. Египтянинът погледна надолу към лицето й. Беше красива, със светли очи — или сиви, или сини, но под лунната светлина не се виждаше ясно. Веднага обаче видя, че е млада. Бялата й туника до коленете прилепваше плътно по тялото й, а малките й гърди едва опъваха плата.

Той хвана ръката й и я отмести от своята.

— Не съм в настроение — каза раздразнено. — А и да бях, щеше да е с жена, а не с дете.

Момичето се засмя.

— И да беше , не би могъл да си ме позволиш… дори и да си принц от Египет.

Това го спря и очите му бързо огледаха слабото й тяло в търсене на скрито оръжие. Самоличността му бе добре пазена тайна… или поне така си мислеше. Ако тази млада курва го познаваше, колко още бяха чули? Може би някой, който да се полакоми за наградата, която все още се предлагаше за главата му? Гершом се огледа нервно, почти очаквайки да види египетски убийци, изскачащи от сенките.