Дэвид Геммел - Гибелта на царете

— Царят идва — изсумтя лечителят. — Макаон иска да го посрещнеш заедно с принц Хектор при портите. Самият той трябва да извърши ампутация, която не търпи отлагане. А мен не бива да ме виждат тук.

Ксандер кимна разбиращо. Зеотос бе прогонен от Троя след микенската атака, в която бе умряла царската дъщеря Лаодика. Приам обвини стария лечител за смъртта й и той бе пътувал из провинцията, практикувайки занаята си. Не се беше отдалечавал много от Троя, но препитанието му бе станало трудно. Макаон чу за проблемите му и тайно го върна в Дома на змиите, изплашен, че предстоящата война ще разтегли възможностите му отвъд предела им.

Докато Ксандер тичаше нервно към портите, за да посрещне царя, той чу звука от маршируващи крака. На озарения от слънцето площад отвън отряд царски орли ескортираше покрита носилка към храма. До тях вървеше Хектор, все още облечен в церемониалната си броня и дългото бяло наметало, които бе носил на парада. Носилката спря и цар Приам слезе от нея. Облечен в дълга синя роба, той вдигна високо ръце и ги протегна зад гърба си.

— Чумата да го тръшне тоя… подвижен хамак! — изплю се той. — Трябваше да се кача на колесницата си. Един цар не бива да бъде разнасян като чувал пране. — Огледа се и ядосаният му поглед се спря на Ксандер. — Кой си ти, момче?

Младежът онемя. Беше виждал царя и преди, но само от разстояние, на игри или церемонии. Сега го втрещи приликата между Приам и сина му — и двамата бяха високи, с широки рамене и излъчваха сила. По-възрастният мъж бе леко изгърбен и се виждаше, че бе отпразнувал завръщането на сина си с много вино, но въпреки това присъствието му изпълваше площада и дори тежко бронираните орли изглеждаха нищожни пред него.

Хектор пристъпи напред.

— Ти си Ксандер — каза той с усмивка.

— Да. Да, господарю — отвърна младият лечител и се хвърли изплашено на колене.

— Изправи се, Ксандер. Ти си приятел на жена ми, а никой приятел не може да коленичи в мое присъствие. Сега ни отведи до ранените ни другари.

Докато минаваха през тъмните порти на храма, Ксандер чу Приам да мърмори:

— Сакатите ме депресират, а около умиращите винаги се разнася воня. Остава в носа с дни.

Хектор сякаш не го чу.

Влязоха в двора и за миг настана тишина, последвана от разпокъсани възгласи, нададени от болните и ранени мъже. Дори онези на прага на Тъмния път надигнаха глас за своя цар и своя командир.

Приам вдигна ръце и възгласите се удвоиха. После той заговори и раздразненият хрип, който Ксандер бе чул само преди мигове, бе заменен от дълбок и топъл плътен глас, който с лекота достигна до всички краища на двора.

— Троянци! — извика той и шумовете секнаха. — Гордея се с всички вас. За победата, която спечелихте за Троя, ще се говори и след хиляда години. Имената ви ще са познати на Татко Зевс, както онези на Херкулес и Илиос.

Той се усмихна и отново вдигна ръце, за да благодари за възгласите, а после двамата с Хектор тръгнаха сред леглата.

Ксандер бе удивен. Само преди мигове царят се оплакваше от това посещение като от досадно задължение. Може би не го бе чул добре или не бе разбрал думите. Сега виждаше как Приам говори дружески с умиращите и слуша с внимание безсмислените им истории за обичните им майки и жени, дори се шегува с онези, загубили крайници. И на всички казваше: „Войнико, твоят цар се гордее с теб.”

Ксандер остана до него и понякога превеждаше бръщолевенето на някой мъж в последните му мигове или вдигаше ръката на друг, да му помогне да докосне робата на царя. От време на време хвърляше скришен поглед към лицето на Приам, но там не виждаше нищо друго, освен благост и съчувствие.

Хектор винаги бе на крачка след баща си и поздравяваше всеки войник поименно. Докато бавно обикалят из двора, без да пропуснат нито едно легло, слънцето се спусна по небето и Ксандер видя как бръчките по лицето на Хектор се задълбочават, а раменете му увисват. Баща му, напротив, сякаш извличаше енергия от посещението.

Когато слънцето залезе зад сградите на лечебницата и из двора лумнаха факли, те се върнаха до портите, където ги чакаше богато украсена със злато и скъпоценни камъни колесница.

Приам се обърна към сина си.

— А сега нека се върнем при живите и да се насладим на този ден на триумф.

— За мъжете беше добре да ни видят заедно — отвърна меко Хектор.

Приам го изгледа и в очите му се четеше гняв. Гласът му отново бе студен и хриптящ.

— Никога повече не ме карай да правя това, момче. Царят не е болногледачка. А миризмата там беше отвратителна.