Алексей Пехов - Танц със сенки

Приближихме края на селото — вдясно оставаха три къщи, после имаше малко поле, а след него — елхова гора. Отляво се простираше градина със зеле и Кли-кли отбеляза, че няма да е лошо да вземем няколко зелки за вечеря, на селяните то така или иначе вече нямало да им трябва. Гоблинът несръчно намекваше, че аз би трябвало да взема зелето, но след това, което бях видял на площада, апетитът ми никакъв го нямаше, което не пропуснах да му съобщя.

Бедата дойде, когато никой не я очакваше. Едновременно рухнаха огромните порти на последните две къщи и през праха, вдигнал се от падането им, полетяха стрели.

Викове от болка, звук на изваждане на оръжие, цвилене на коне.

— Орки!

— Първите!

— На оръжие!

— Надуй рога!

Прозвуча и веднага млъкна боен рог. Воинът, получил стрела в гърлото си, го изпусна и падна под копитата на своя кон. Прозвуча още един рог, някъде зад къщите се чу звън на оръжия. Значи да не разчитаме на помощ, вторият отряд също беше попаднал на засада.

— Засада! — изкрещя шутът, гледайки ме с безумни и разширени от ужас очи.

Останалото си спомням твърде лошо и в същото време твърде добре. Аз бях себе си, но в същото време се наблюдавах отстрани и можех да видя какво се случва около мен. Цялата битка завинаги се вряза в паметта ми, но протичаше като в кошмар, като в замръзнал в студа сън, който брадвите пръснаха на отделни ледени блокове.

Още веднъж звъннаха тетиви и орките с извадени ятагани се нахвърлиха върху нас. Нахвърлиха се мълчаливо и това, предполагам, беше най-страшното от всичко, което ми се случи днес. Както казват, на страха очите са големи — в тези секунди ми се струваше, че орките са много, много, ама наистина много повече от нас.

Ние бяхме в опашката на отряда и затова първият и най-ужасен удар беше поет от воините на Пограничното кралство… и Ел. Видях как една стрела се заби в процепа на шлема му, как елфът залитна назад, как пада по гръб…

От нашия отряд защракаха малобройни арбалети, няколко орки паднаха, но останалите все така мълчаливо продължиха да се носят към нас. Воините посрещнаха Първите, отблъсквайки атаката с мечове и копия. Глъчката стана неописуема — проклятия и викове, звън на стомана, хрипове. Орките изобщо не се притесняваха, че противниците им са на коне. Към мен се хвърли един орк, аз стрелях, но пропуснах, стрелях втори път и огненият болт попадна в щита на Първия, след което шумно се взриви, превръщайки нападателя в пепел.

— Меден, прикрий ме — извиках, опитвайки се да надвикам шума на битката. Арбалетът трябваше да бъде зареден възможно най-скоро.

Орките все още бяха заети с тези отпред, явно атаката им не беше особено добре съгласувана, и ние, намиращите се в края на колоната, получихме двадесетина скъпоценни секунди, за да отговорим на Първите с дъжд от смърт. Сигурно никога в живота си не бях зареждал арбалета с такава скорост. Болтовете в ложата, издърпвам лоста към себе си, прицелвам се, задържам дъх, натискам единия спусък, после другия. От улицата битката се пренесе към полето със зеле и преди орките да успеят да се доберат до мен, вече бях убил четирима, три болта пропуснаха, а два отскочиха от броните им, сякаш бяха омагьосани. Един от орките опита да се промъкне до мен, но беше спрян от огролома на Медения. Тежката верига удари Първия отстрани и го изхвърли настрани.

— Бум! — блъсна ме в ушите.

От уплаха Пчеличка се изправи на задни крака и аз много непохватно се стоварих на земята. Трябваше да се претърколя, за да не попадна под копитата на собствения си кон. Скочих на крака и се озовах лице в лице с огромен орк. Арбалетът го бях изпуснал по време на падането, а да вадя тепърва ножа нямах време, Първият явно смяташе да ми свали буйната глава и да ми отреже ушите. Ятаганът противно изсвистя, аз инстинктивно свих глава и вражеското острие само докосна косата ми.

Около мен битката кипеше, орките налитаха, хората се опитваха да оцелеят, така че помощ нямаше откъде да очаквам. Оркът свали замаха по-ниско, в отговор аз паднах на земята и се претърколих в калта, грабнах най-близката зелка и я хвърлих към главата му. Първият небрежно я посрещна с ятагана, разполовявайки я на две равни части. Пак трябваше да отскачам, нападателят беше невероятно пъргав и…

— Бум! — отново ме блъсна в ушите.

Нещо изсвистя покрай бузата ми и главата на орка се пръсна като презрял султанатски пъпеш, опръсквайки ме за сбогом с гореща кръв.

Обърнах се към звука. Халас седеше на земята, придърпал скъпоценната си раница в скута си. Около гнома се носеше сив, неприятно миришещ дим. В уста стискаше любимата си лула. Във всяка ръка моят спасител държеше по една дебела къса тръба, много приличаща на миниатюрно оръдие. Никога не бях виждал такова чудо.