Раймонд Фейст - Крал на пепелища

— Можеше да ми се противопоставиш и да служиш на Стеверен.

— И да съм труп? — каза Родриго и посочи труповете около тях.

— Винаги има избор.

— Изборът на глупак — отсече Родриго. — Или на мечтател. — Посочи работниците на върха на хълма, които довършваха платформата, и смени темата. — Какво става там горе?

— Нашите победоносни монарси искат малко театър — отвърна горчиво Дейлон.

— Лодавико не затвори ли всички театри в Сандура?

— Да. След като се оплака, че всички пиеси си правят шеги с него. Което понякога е вярно, но му липсва перспектива и чувство за хумор. — И добави: — И е напълно неспособен да види горчивата ирония в това.

— Този театър е прекалено ужасен за мен. — Родриго описа с ръка дъга около осеяното с трупове бойно поле. — Да убиваш мъже в разгара на битка е едно. Да бесиш престъпници или да ги обезглавяваш е друго. Мога дори да гледам изгаряне на еретици почти без да мигна, но това избиване на жени и деца…

— Лодавико Сентарзи се бои от възмездие. Ако нито един Ланжини не остане жив, това ще означава, че кралят на Сандура ще може да спи спокойно. — Дейлон сви рамене. — Така поне се предполага.

Гледаше към върха на хълма. Работниците бяха довършили вдигането на платформата: две стъпки над калта, издигната само колкото онези на склона да могат да виждат и достатъчно здрава, за да издържи тежестта на няколко души. Двама души качваха дръвника по стъпалата, а неколцина от личната охрана на Лодавико стояха между платформата и бавно събиращата се тълпа.

— Тази работа с блъскането на бебета в стените… Грозно… И убиването на онези хубави млади момичета… това не е просто прахосване, а направо злодеяние — каза Родриго. — Момичетата на Огнегривия бяха направо изумителни с дългите си шии и стройните си тела, и тези рижи коси…

— Твърде много мислиш за патката си, Родриго — каза Дейлон, като се постара да го каже небрежно. — Имал си повече жени и момчета от всички, които познавам, и въпреки това жадуваш за още.

— Всеки си има своите апетити — отстъпи Родриго. — Моите лесно се обръщат към сладки устенца и гладки дупета. — Въздъхна. — Не е с нищо по-лошо от любовта на крал Хектор към виното или страстта на барон Хайтан към хазарта. — Изгледа приятеля си. — А какво изостря твоя апетит, Дейлон? Така и не можах да разбера.

— Мъча се само да не презирам мъжа, когото виждам в огледалото — каза баронът на Маркензас.

— Твърде абстрактно е за разбиранията ми. Какво наистина те разпалва?

— Малко неща, изглежда — отвърна Дейлон. — Като млад, мислех за нашето по-висше предназначение, защото не казват ли жреците на Единия бог на бащите ни, че Вярата носи мир на всички хора?

Родриго погледна осеяното с трупове бойно поле и каза:

— В известен смисъл животът рано или късно донася мир.

— Това е може би най-философското нещо, което съм чувал от теб. — Погледът на Дейлон проследи този на Родриго и той добави: — Жреците на Единия бог обещават много неща.

Родриго отрони дълга, почти театрална въздишка, само дето Дейлон знаеше, че приятелят му не е от тези, които ще се отдадат на фалшива игра. Изморен беше до кости.

— Когато четирима от петимата Велики крале обявят една вяра за единствената истинска вяра и всички други за ерес, очаквам, че може да се обещае почти всичко.

Веждите на Дейлон се присвиха.

— Да не намекваш, че църквата има пръст в това?

— Нищо не намеквам, приятелю — каза Родриго. — Да го правя би означавало да си търся белята. — На лицето му се четеше предупреждение. — По времето на нашите дядовци църквата на Единия — или Единствения, както също му казват — бог е била само една от многото. По времето на бащите ни се превърна в сила. Сега… — Поклати глава. — По времето на нашите деца другите богове ще само смътен спомен. — Огледа се, сякаш за да се увери, че не ги подслушват. — Или, ако жреците са достатъчно умни, биха могли да извъртят доктрината си, за да се превърнат във вестители на Единия бог и да оцелеят като сенки на предишните си същности. Някои вече казват това. — Помълча малко, след което добави: — Наистина, Дейлон. Защо дойде? Можеше да си останеш у дома.

— И името ми да влезе в списъка на онези, които открито подкрепят Стеверен? — Помълча, после попита: — Истината ли?

— Винаги — отвърна приятелят му.

— Дядо ми и баща ми изградиха богато баронство, а аз взех това, което ми оставиха, и го направих още по-успешно. Искам да оставя всичко това на децата си, но също така да са в безопасност във владенията си.