Лиза Смит - Полунощ

Веждите на Аларик се стрелнаха нагоре.

— И това беше странно?

— За човек като него, който от почти двайсет години се занимава с тази работа — да.

— Двайсет години? Може да е получил инфаркт? И след това — бум? — Аларик направи жест надолу.

— Може и така да е станало. Ти навярно ще можеш да ни обясниш всички тези малки загадки. — Шикозната жена с късо подстриганата коса се ухили бойко като мъжкарана. Всъщност и така е облечена, осъзна Елена: джинси „Левис“ и риза на сини и бели квадрати, с навити ръкави, върху бял потник.

Аларик тръсна глава, сякаш почувствал се виновен, задето я зяпа прекалено втренчено. Бони и Елена се спогледаха над главата му.

— Но какво се е случило с хората, които първоначално са живели на този остров? Тези, които са построили къщите?

— Ами, те поначало не са били много. Предполагам, че мястото може да е наречено Острова на гибелта, преди нашата експедиция да се заеме с разследването на връхлетелите го нещастия, довели до унищожението му. Но доколкото успях да открия, било е нещо като война — гражданска война. Между децата и възрастните.

Този път Бони и Елена се спогледаха с разширени очи. Също като у дома… поде Бони, но Елена я прекъсна: Шшт. Слушай.

— Гражданска война между децата и техните родители? — повтори Аларик бавно. — Е, това наистина е странно.

— Ами, достигнах до този извод по метода на изключването. Разбираш ли, имаше нещо като изкопани гробове или просто дупки в земята. Но нямаше следи обитателите да са били нападнати. Не са измрели от глад или суша — все още имаше достатъчно зърно в хамбарите. Нямаше и следи от болест. Започнах да мисля, че те всички са се избили един друг — родителите са убивали деца; децата са убивали родителите.

— Но откъде можеш да си сигурна?

— Виждаш ли този почти квадратен участък в края на селото? — Селия посочи към едно място върху по-голяма карта от тази на Аларик. — Наричаме го Полето на наказаните девственици. Това е единственото място, върху което има специално изкопани гробове, което означава, че е съществувало по-рано, преди войната. По-късно не е имало време за ковчези — или никого не го е било грижа. Ние изкопахме двайсет и два трупа на момичета — най-голямото е било под двайсет години.

— Двайсет и две момичета? Само момичета?

— Само момичета в този район. Труповете на момчетата са от по-късен период, когато вече не са правени ковчези. Не са толкова добре запазени, защото къщите вече са били изгорени или разрушени и са били изложени на влиянието на атмосферните условия. Момичетата са били погребани внимателно, понякога със сложни ритуали; но белезите по телата им показват, че са били обект на жестоко физическо наказание, в някои случаи причинило смъртта им. А след това са били пронизани с кол в сърцата.

Ръката на Бони се стрелна към очите й, сякаш да се предпази от ужасна гледка. Елена наблюдаваше мрачно Аларик и Селия.

Аларик преглътна мъчително.

— Били са пронизани? — попита притеснено.

— Да. Зная какво ще си помислиш. Но японците нямат някакви традиции за вампирите. Китсуне — лисиците — вероятно са най-близкият аналог.

Сега Елена и Бони се бяха надвесили точно върху картата.

— А китсунетата пият ли кръв?

— Само китсуне. В японския език има интересен начин за обозначаване на множествено число. Но отговорът на твоя въпрос е: не. Те са легендарни измамници, например обсебват момичета и жени, а мъжете довеждат до унищожение — до безизходно положение, разорение и различни катастрофални ситуации. — Но тук — ами, можеш направо да прочетеш случилото се като в книга.

— Наистина звучи като роман. Но не от тези, които бих си избрал да прочета за удоволствие — рече Аларик и двамата се усмихнаха безрадостно.

— И така, да продължа с книгата. Изглежда, че тази болест накрая се е разпространила върху всички деца в града. Имало е смъртоносни схватки. Родителите дори не успели да стигнат до рибарските лодки, с които биха могли да избягат от острова.

Елена…

Зная. Поне Фелс Чърч не е на остров.

— Има и нещо, което открихме в градския храм. Мога да ти го покажа — заради него умря Роналд Аргайл.

Двамата станаха и влязоха по-навътре в сградата. Селия се спря до две големи урни върху поставки с някакъв противен предмет помежду им. Приличаше на рокля, протрита и избеляла, но това, което се подаваше между дупките на дрехата, бяха кости. Повечето отвратителни, една избледняла кост без никакви остатъци от плът висеше от върха на една от урните.