Андреа Кремер - Вълче биле

— Щом толкова искате да му помогнете, защо трябваше да го принесем в жертва по време на съюза? — намесих се аз и застанах между Боск и Шей, прикривайки го с тялото си.

Боск поклати глава.

— Поредното злощастно недоразумение, Кала. Искахме да изпитаме верността ви към благородната ни кауза. Мислех, че сме ти осигурили най-доброто образование на света, но може би не си запозната с историята на Авраам и сина му Исаак? Не е ли принасянето в жертва на онзи, когото обичаш, най-доброто изпитание за вярата? Нима наистина допускаш, че бихме поискали Шей да загине от ръката ти? Та нали ние ти възложихме да го защитаваш!

Усетих, че започвам да треперя.

— Лъжеш!

— Нима? — благо се усмихна Боск. — След всичко, което преживя, нима нямаш вяра в своите господари? Никога нямаше да те принудим да нараниш Шей. В последния момент щяхме да осигурим друга жертва. Разбирам, че подобно изпитание може би ти се струва прекалено ужасно, навярно си казваш, че сме искали твърде много от теб и Рение, и че сте твърде млади.

Свих ръце в юмруци, та Монроу да не види, че треперят. Отново чух писъците на сукубите и инкубите, съскането на химерите и шума от тътрузещите се нозе на ужасяващите, съсухрени създания, които бяха изпълзели от картините, украсяващи стените на имението „Роуан“.

— Къде е Шей? — повторих през стиснати зъби. — Кълна се, че ако не ми кажете…

— Той е под нашите грижи — спокойно отговори Монроу.

И отново същата едва загатната усмивка. Сдържаното, ала уверено държание на този мъж ме озадачаваше.

Не разбирах и какво има предвид под „грижи“. Все така оголила зъби, направих крачка, без да свалям поглед от Монроу, в очакване на неговата реакция. Пред очите ми отново се заредиха картини от миналото, като неясни рисунки с водни бои.

Студен метал, обгръщащ ръцете ми, а после изщракване и ето че белезниците вече не стягаха китките ми. Топлината на нежно докосване, прогонило вледеняващия мраз, пълзящ по кожата ми.

— Защо още не се е събудила? — попита Шей. — Обещахте ми, че тя няма да пострада.

— Ще се оправи — отвърна Монроу. — Магията на стрелите действа като мощно успокоително; ще отнеме известно време, докато ефектът й отмине.

Опитах се да кажа нещо, да помръдна, ала клепачите ми бяха твърде тежки и усетих как отново потъвам в мрачните дълбини на безпаметен сън.

— Ако се споразумеем, ще те заведа при него — продължи Монроу.

— Да се споразумеем?

Неслучайно се опитвах да не показвам никаква слабост. Ако мислех да сключвам сделка с един Търсач, аз бях тази, която щеше да поставя условията.

— Да.

Той рискува да се приближи още мъничко и когато не възразих, по устните му пробяга усмивка. Тя обаче трая само миг. Монроу не се опитваше да ме измами (не долавях и най-слаб мирис на страх), ала нещо прогони усмивката му. Болка?

— Нуждаем се от теб, Кала.

Недоумението ми нарасна още повече, но го прогоних, както човек пропъжда ято досадни мухи. Трябваше да изглеждам сигурна в себе си и да не издавам объркването си от странното му държание.

— Кои сте вие? И за какво ви трябвам?

Гневът ми се бе изпарил, ала нарочно оставих кучешките си зъби заплашително издължени. Монроу не биваше да забравя нито за миг с кого си има работа. Трябваше да напомня не само на него, но и на самата себе си, че все още съм алфа. В този миг разполагах единствено със своята сила.

— Моите хора — отвърна той и направи неопределен жест към вратата и каквото и да се намираше отвън. — Търсачите.

— Ти оглавяваш Търсачите?

Монроу изглеждаше силен, ала блед — като човек, който никога не получава достатъчно сън.

— Аз съм един от Водачите. Оглавявам отряда Халдис. Щабът ни е в Денвър.

Нека поговорим за твоите приятелчета в Денвър. Някъде в дебрите на съзнанието си видях Лумин, моята господарка, да се усмихва и чух писъка на Търсача.

Кръстосах ръце пред гърдите си, за да не потреперя.

— Хубаво.

— Ала не само моят отряд се нуждае от помощта ти — продължи Монроу и като се обърна рязко, закрачи напред-назад. — Всички се нуждаем от нея. Нищо не е както преди и нямаме никакво време за губене.

Той прокара пръсти през тъмната си коса, очевидно погълнат от мислите си. Поколебах се дали да не изтичам покрай него, ала нещо в държанието му ме хипнотизираше, достатъчно, за да се запитам дали наистина искам да избягам.

— Нищо чудно да се окаже, че ти си единственият ни шанс. Не мисля, че Потомъкът е в състояние да го направи сам. Ти може би си последното неизвестно в уравнението. Онова, което ще наклони везните в наша полза.