Андреа Кремер - Кървава роза

— Падналите! — изкрещя Итън.

Въздишките се превърнаха в стенания, ала сред воплите на Падналите се долавяха и други звуци. Трошене на камъни, последвано от писъци и съскане. Статуите на имението „Роуан“ се събуждаха за живот.

— Не са само те! — извика Конър. — Виж!

— Залостете вратата! — викна Адна, докато продължаваше да се бори с въжетата, които се усукваха около тялото й, макар и без никакъв резултат. — Вървете да им помогнете! Не може да ме измъкнете от това тук! — каза тя на баща ми.

Боск се смееше и от този звук гърдите ми се свиха, изваждайки ме от лапите на самосъжалението и чувството за вина.

Напрежението в стаята запращя като електричество в козината ми. Ликуващият блясък в нечовешките му сребристи очи накара кръвта ми да закипи. Днес вече бях загубила толкова много. Нямах намерение да загубя нищо повече.

Ръмжейки яростно, се втурнах към мястото, където Лоуган се бе свил ужасено.

— Остави ме — изхленчи той. — Бягай, Кала, спасявай се!

Излаях и оголих зъби толкова близо до врата му, че да усети топлия ми дъх. Той се дръпна рязко при вида на острите ми зъби, но поклати глава.

— Няма да го направя. Той ще ме убие.

Преобразих се и го стиснах за гърлото.

— Твърде е късно — хрипливо каза той.

— Никога не е твърде късно. Ритуалът. Сега!

Скърцане на тежки мебели, които някой тътрузеше по пода, изпълни стаята — Конър, Итън и баща ми барикадираха вратата на библиотеката. От другата й страна вече долитаха тъпи удари от тела, блъскащи се в дървото, и дращене на нокти, опитващи се да проникнат през него.

Пръстите ми стиснаха още по-здраво гърлото на Лоуган. Очите му се разшириха и той изграчи с усилие:

— Спри, моля те. Ще го направя.

— Сега — изсъсках.

Лоуган посегна към гърба си и потопи пръсти в кръвта, която все още се процеждаше от ударите с камшик. Използвайки я като мастило, той нарисува някакъв символ на пода и започна да мърмори нещо толкова тихо, че едва го чувах.

Смехът на Боск изведнъж секна. Очевидно нямаше значение колко тих бе напевът на Лоуган — Предвестникът беше почувствал подхващането на ритуала. Лоуган се запъна.

— Да не си посмял да спреш — озъбих се аз. — Спреш ли, ще те убия.

Той отново подхвана трескавия си шепот, ала обезумелите му очи час по час се местеха между мен и Боск.

— Това не е никак разумно, Лоуган. — Боск направи крачка към нас, ала Шей се изпречи пред него, вдигнал Кръста на елементите на нивото на очите му. Боск се намръщи, но не продължи.

Сърцето ми подскочи. Щитът беше като нож с две остриета. Шей не можеше да нападне Боск, но за сметка на това и Предвестникът не можеше да мине покрай мечовете.

Когато си даде сметка, че опитът на Боск да се добере до него е бил осуетен, Лоуган престана да трепери, а гласът му стана по-сигурен и по-силен.

Дращенето по вратата на библиотеката се бе превърнало в блъскане. Бавни, тежки удари, които говореха, че Падналите са тук.

— По-бързо! — извика Итън. — Не можем да ги удържаме.

— Не. — Боск се обърна рязко от Шей. — Не можете.

Той махна с ръка и Итън, Конър, Сабин и баща ми бяха запратени настрани. След това протегна юмрук напред и вратата се отвори.

— Не докосвайте Падналите — извика Конър на Сабин и баща ми, докато вадеше мечовете си. — Ние с Итън ще се заемем с тях. Вие се погрижете за останалите.

А те не закъсняха да се появят под формата на сукуби и инкуби, които влетяха в стаята, раздирайки въздуха с пронизителните си писъци. Итън свали две от отвратителните същества с арбалета си, преди и той да извади мечовете си и да пристъпи към Падналите, които продължаваха да стенат зловещо. Търсачите започнаха да повалят окаяните създания, които се движеха толкова бавно, че за щастие бяха заседнали на вратата и можеха да минават само по едно-две наведнъж. Глухи тупвания започнаха да се смесват с резките писъци, докато Конър и Итън обезглавяваха Падналите. Баща ми, Брин и Сабин избягваха копията на крилатите изчадия, предизвиквайки ги да кацнат, за да се нахвърлят отгоре им.

Лоуган се бе изправил и почти крещеше. Най-сетне протегна ръце към Боск, разперил широко пръсти.

— Aperio 26 26 От латински — „разкривам се, разбулвам се“. — Б.пр. !

Боск изпищя; очите му, когато погледна Лоуган, хвърляха мълнии.

— Ще ми платиш за…

Така и не успя да довърши; вместо това изпищя и се преви надве, притиснал ръце към корема си. Когато надигна глава, видях, че сребристите му очи бяха започнали да се разширяват, превръщайки се в дискове с формата и големината на топка. Зениците му светеха с червена светлина, докато се превръщаха в змийски цепнатини. Чертите на лицето му се отпуснаха, а после изведнъж се издуха, сякаш някой вкарваше въздух между кожата и мускулите му. Той се издуваше все повече и повече, докато кожата му не започна да се къса, следвайки невидима линия от върха на главата към центъра на тялото му.