Андреа Кремер - Кървава роза

Баща ми се преобрази, издърпа Сабин при нас с Брин и ни закри с тялото си.

Цялото имение се тресеше. Етажерките стенеха и се трошаха с пращене, книги се сипеха по пода на купчини. Звукът ставаше все по-гръмък, въздухът преливаше от него, самите камъни на сградата сякаш пищяха.

Силна експлозия разтърси библиотеката и аз зарових лице в гърдите на баща ми, прехапвайки устни — от мощните движения на земята болката в рамото (там, където се бе забило копието, приковало ме към стената) ставаше почти непоносима. Сабин се преобрази и ме улови за другата ръка, отвличайки вниманието ми от пулсиращата болка. Погледнах я, благодарна за силата, която открих да гори в очите й. Тя долепи чело до моето, а аз преплетох пръсти в нейните.

Навсякъде около нас отекваха трясъци. Стори ми се, че чувам Конър да вика. Баща ми, Сабин и аз се бяхме долепили един до друг; козината на Брин се притискаше в телата ни, а от гърдите й излизаше тихо скимтене. Въпреки че косата на Сабин падаше върху лицето ми, успявах да зърна откъслеци от хаоса, който цареше наоколо. В стаята се бяха струпали облаци с цвят на небе преди торнадо, завихрени в отровнозеления оттенък на Разлома. Ветровете, които бушуваха наоколо, ме накараха да се зачудя дали наблизо наистина няма торнадо. Покрай нас се носеха тела — сукуби и инкуби пищяха, дращейки с нокти във въздуха, докато Разломът ги всмукваше в зейналата си паст. Някои се бяха вкопчили в ужасени Пазители, повличайки господарите си в прегръдките на нищото. Покрай мен прелетяха няколко толкова съсухрени тела, че неволно се зачудих как вихрите, които ги блъскаха безмилостно, не ги превръщат в прах. Макар и безжизнени, тези тела не принадлежаха на Падналите; не знаех какви са, но поне дузина от тях профучаха покрай нас, пропадайки в Разлома заедно с другите изчадия на Отвъдното.

Пронизителният писък на вятъра се издигна в един последен порив, след който се разнесе нисък грохот. Звукът постепенно се усилваше, докато накрая изпълни библиотеката като най-силната гръмотевица, която бях чувала някога.

А после се възцари тишина.

Вятърът не бе утихнал, ала мощните му вихри бяха отстъпили място на равномерен слаб поток от студен зимен въздух.

Баща ми, който досега ни покриваше с тялото си, се надигна бавно. Потръпвайки от болка заради копието в рамото ми, аз се огледах за Шей, ала вниманието ми бе приковано от неочаквания източник на студения въздух. Стената на стаята я нямаше и пред очите ми се простираше заснежената земя отвън. Останала бе само каменната структура на камината, възправена високо в зимната нощ.

— Всички ли са добре? — извика Конър, докато помагаше на Адна да се изправи.

Въжетата, които я задържаха до този миг, паднаха — от тях бяха останали единствено оръфани нишки. Итън прескачаше купчините книги, с които бе осеян подът, за да стигне до нас. Сабин стисна ръката ми и се втурна към него. Търсачът я взе в прегръдките си и я целуна продължително. Сабин обви ръце около врата му, притискайки се в него, а той зарови пръсти в косата й.

— Приготви се, Кала.

Баща ми улови копието, забито в рамото ми. Брин, която междувременно бе приела човешката си форма, взе ръката ми в своята. Стиснах зъби и от устните ми се откъсна само един кратък вик, когато баща ми издърпа оръжието от стената и го извади от тялото ми.

— Готово. — Той притисна кървящата си китка към устните ми.

Мъчейки се да не обръщам внимание на пулсиращата болка в рамото, се опитах да мисля само за успокояващата топлина, която ме обливаше, докато пиех от кръвта на баща си.

Най-сетне се облегнах на стената и си поех дълбоко дъх.

— Вече съм добре.

Той ми се усмихна и ми помогна да се изправя.

— Няма ги — каза Итън. Хванати за ръка, двамата със Сабин дойдоха при нас. — Не остана нито едно изчадие на Отвъдното.

— Къде се дянаха? — попитах, обхождайки стаята с поглед. Не се виждаше и следа от създанията, които ни бяха нападнали.

— И не само тях ги няма — добави Конър. — Мисля, че Лоуган е избягал.

Локва засъхваща кръв отбелязваше мястото, където Лоуган се бе свлякъл на пода, притиснал ръце до раните, които Боск бе отворил върху гърдите му. От локвата към вратата тръгваше ивица, която постепенно се превръщаше в петна тук-там.

— Прав му път — каза Адна.

— Бих предпочел да е някъде, където можем да го държим под око — промърмори Итън.

По гърба ми пробяга тръпка. Къде ли беше Лоуган? Дали бе отишъл да намери Лумин? Щеше ли да се върне, за да си отмъсти?