Андреа Кремер - Кървава роза

Сабин се приближи бавно до нас. Итън се държеше близо до нея, но все пак я остави да коленичи сама до Рен.

Аз не помръднах, когато я видях да протяга ръка, за да го докосне. Тя се наведе и го целуна по главата.

След това ме погледна и в очите й видях отразена собствената си скръб.

Сега разбрах защо Шей бе дошъл при мен във вълчата си форма. Защо ме бе увещал да се преобразя. Знаел бе, че за Рен няма надежда, но освен това е бил наясно, че не съм в състояние да приема загубата му. Че най-вероятно бих нападнала всеки, доближил се твърде много до тялото му… точно както бях нападнала Адна.

Ала този момент беше отминал, оставяйки ме вцепенена, смазана от умора. Вече нямаше да нападна когото и да било. Нямаше да направя нищо повече. За Шей войната може и да не беше свършила, но за мен това бе краят й. Съмненията и скръбта ми бяха отнели волята да се бия.

Навела глава, Сабин се изправи и остави Итън да я вземе в прегръдките си.

— Хайде. — Конър даде знак на Шей. — Време е да приключваме с това.

Шей кимна.

— Накарай Лоуган да се изправи — каза той, а после се обърна към мен. — Кала?

Аз изщраках със зъби към пръстите му. Не бях в състояние да се откъсна от тялото на Рен. И какво, ако това беше последната битка? Бяхме изгубили Рен. Вече не исках да се бия. Не можех да погледна към Шей.

Не можех и да престана да мисля за гласа на Рен, думите му сякаш пареха кожата ми.

„Мястото ти винаги е било с мен, Кала.“

Беше ме обичал, ала аз бях открила своя партньор в лицето на друг алфа. Възможно ли бе изборът ми да ме бе подтикнал към безразсъдство? Имаше ли още нещо, което бих могла да направя, за да спася Рен? Бях се била с други Стражи, усещала бях вкуса на други вълци в устата си, убила бях членове на собствената си глутница. А сега и това. Кое си струваше загубата на Рен?

Предупредително ръмжене се плъзна в пространството между мен и Потомъка. Исках единствено да ме оставят на мира. Шей стисна зъби, но се отдръпна от мен и отиде при Лоуган.

Брин остана на мястото си, без да ме изпуска от очи, но и без да се приближава повече.

Конър срита Пазителя — не много силно, но достатъчно, за да го накара да вдигне глава.

— Представлението започва. А ти си този, който трябва да го открие.

Лоуган не помръдна, ала погледът му обходи стаята, спирайки се първо върху трупа на Емил, а после и върху този на Рен. След това вдигна очи към Конър, треперейки от глава до пети.

— Ако го направя — прошепна той, — обещавате ли да пощадите живота ми?

Погледът му се плъзна към мен. Аз оголих зъби и изръмжах.

— Дайте ми думата си! — Той се взираше в Шей.

— Ако удържиш обещанието си, ние също ще удържим нашето — увери го Шей. — Няма да пострадаш.

— А сега ставай — нареди Конър. — Приятелите ни измират навън.

Лоуган се изправи, като се олюляваше, сякаш едва успяваше да накара мускулите си да работят. Целият трепереше, когато падна на едно коляно пред камината. Разкопча ризата си и я свали. Сабин изсъска, а аз усетих, че не мога да си поема дъх — гърбът му беше покрит с белези.

— Гадна работа е кръвният обет — промърмори Конър при вида на обезобразената му кожа.

Лоуган поде напев с нисък, трескав глас.

— Господи! — Шей неволно отстъпи назад, когато един от белезите на Пазителя се отвори.

Кръв започна да се процежда от раните — първо слабо, ала постепенно все по-силно, докато по гърба му не се застинаха вадички, които покапаха по лакирания дървен под.

В камината, която до този миг беше празна и тиха, нещо се раздвижи. Започна като лек повей, сякаш слаб ветрец си играеше в комина, толкова нависоко, че звукът му едва достигаше до нас. Постепенно звукът се усили, а в мрака започнаха да се оформят очертанията на фигура. Сега шумът бе придобил яростни размери и приличаше на жуженето на рояк насекоми.

Баща ми, който крачеше неспокойно напред-назад между камината и мен, изръмжа.

Вълнообразният силует започна да се сгъстява и да придобива човешки очертания. И ето че в сенките се изправи високо тяло, обгърнато от отблъскваща зелена аура.

Конър изруга и закри Адна, докато отвратителната светлина ставаше все по-ярка.

— Ето го — промълви Итън. — Разломът.

Сабин прие вълчия си облик; козината й беше настръхнала. Шей пристъпи напред и застана точно зад Пазителя.

Лоуган извиси глас, докато напевът му заприлича на крясък, а после рухна на пода.

Боск Мар излезе от камината, като се смееше. Брин изръмжа и скочи на крака, за да застане пред мен, сякаш се боеше, че не съм в състояние да се отбранявам.