Джоан Виндж - 47 ронини

Девойката хвана юздите на коня и ловната дружинка потегли към вътрешния двор на замъка. Въпреки че от огромното облекчение му се искаше да затвори очи, момчето не отделяше поглед от очите й, от неземната им красота, от деликатното приемане, примесено с нещо близко до страхопочитание, което се четеше в тях, когато тя отново го погледна. Девойката вървеше край него, сякаш направляваше съдбата му, както коня му сега, вдъхвайки му увереност, че независимо къде го водеха, докато е под нейна закрила, нямаше да го сполети никаква беда и нищо лошо нямаше да му се случи.

Осъзнавайки, че е в безопасност за първи път, откакто се помнеше, момчето най-накрая затвори очи.

— Не се ли страхувате от улова, който донесохме днес, Мика-химе?

Мика вдигна очи към Оиши Йошио — сина на кару 9 на нейния баща — който внимателно яздеше до нея. Тя поклати глава, озадачена от въпроса.

— Защо да се страхувам? — попита девойката и не можа да се сдържи да не вирне глава, защото й се стори, че долови лека нотка на удивление в гласа му. — Това е само едно момче. Нещастно момче… — тя хвърли поглед към дребното тяло, което лежеше неподвижно върху коня до нея.

Един ден Оиши щеше да заеме мястото на баща си като кару , но точно сега той самият бе малко по-голям от момче и все още бе твърде впечатлен от новопридобития си статус на воин.

— Мъжете смятат, че не е човек, а че е звяр или демонско изчадие — младежът сви рамене, сякаш и той мислеше същото, но изобщо не бе уплашен от това. — Само баща ви и вие като че ли не виждате нищо друго, освен едно момче.

Мика се усмихна и поклати глава, а косата й се надипли по гърба й.

— Аз съм дъщеря на баща си, млади Оиши — каза тя и го видя как се задави, сякаш преглъщаше голямо парче лютиво васаби 10 .

— Но самураите на баща ви са загрижени… извинете ме, господарке, но всички сме на мнение, че е опасно да се доведе такова странно същество в замъка… че дори самото му присъствие тук би могло да донесе нещастие на Ако.

— О, това са пълни глупости! — каза Мика много отчетливо, наслаждавайки се на шокираното изражение по лицата на мъжете около нея, докато не видя лицето на баща си. Той й хвърли неодобрителен поглед през рамо, а след това се огледа, сякаш търсеше гувернантките й.

— Това е просто едно момче — сега говореше само истината, но видя някои от мъжете да я поглеждат снизходително или загрижено. — То не е по-различно от нас — девойката повиши леко глас.

Погледите, които срещна този път, бяха изпълнени повече със съжаление, отколкото с неодобрение, но те я подразниха не по-малко от предишните. Тя знаеше какво означават: че едно малко момиче, даже да е дъщеря на господаря им, наистина е глупаво създание, щом не знае формите, които злото може да приеме. Подтикната от внезапната нужда да им обясни, Мика допълни:

— То се страхува от чужди места и от хора, които не познава. Точно както и ние — тя погледна към момчето, спомняйки си неподправения ужас в тъмнокафявите му очи, когато за първи път се вгледа в тях: поглед на човек, безпомощен и сам, в ръцете на враговете си. Спомни си и как лицето му се промени, когато очите му срещнаха нейните. Гласът й омекна и се изпълни с тъга. — И то иска да принадлежи някъде, да бъде с някого, повече от всичко на света… точно като нас.

Оиши се втренчи за миг в нея с почти замислено изражение. Той обаче не каза нищо, а само си пое дълбоко дъх, което прозвуча повече като въздишка, и препусна напред да се присъедини към баща й.

Когато отново отвори очи, момчето се озова в съвсем друг свят, свят, за който поради още неизбистрения си взор не беше сигурно дали е сън или задгробен живот — много по-невероятен от всичко, което някога си бе представяло.

Той лежеше на футон 11 — дюшекът бе толкова мек, сякаш под него имаше слой пухкави облаци. А юрганът, чиято лицева страна бе от бродирана коприна, му топлеше достатъчно и успокояваше насиненото му и ожулено тяло като прегръдка на любящи ръце. Светлината на свещите постепенно разкри пред него мястото, където си почиваше сега — вече не бе обграден от мрачни каменни стени, а беше в стая, чийто под бе застлан с фино изплетени рогозки татами . Стените представляваха панели от дървени полирани рамки с опъната върху тях хартия. Хартиените екрани бяха изрисувани с цъфнали дървета и екзотични птици — картини от външния свят, много по-красиви и привлекателни от всички пейзажи, които бе виждал в реалността.

Той беше сам, не го заобикаляха сурови самураи с копия или извадени мечове; нямаше следа дори от девойката, която внезапно се бе появила, карайки мъжете да се отдръпнат почтително. Спомни си как го бе погледнала в очите и му се бе усмихнала — първата истински радушна усмивка, която получаваше.