Джоан Виндж - 47 ронини

Той почувства непривичната ласка на слънчевите лъчи да затопля призрачно бледото му лице, от която клепачите на затворените му очи заблестяха като фенери от оризова хартия. Той лежеше и чакаше, чудейки се дали следващото нещо, което ще усети, няма да са острите ястребови нокти, които разкъсват плътта му, когато чу шум от приближаващи животни — чаткането на копита върху камъни, шумолене от крака, движещи се през високата трева: Коне? И човешки гласове…

Лежеше напълно неподвижно, заслушан в тяхното приближаване, надявайки се, че които и да са, ще го помислят за мъртъв и ще го подминат като труп в канавка.

Върху тялото му паднаха дълги сенки, тъй като ездачите спряха на брега на потока, точно над него. Той чу звука от кожа, плат и метал, когато те се размърдаха на седлата си. Повдигна леко клепачи, опитвайки се да види кой или какво го бе намерило.

Двамата най-близки ездачи се взираха надолу към него, сякаш, както му се струваше, от невъзможна височина и ъгъл: двама мъже, облечени в дрехи, които му бяха напълно непознати и бяха по-изящни от всички, които някога бе виждал. И двамата носеха еднакъв чифт мечове, които указваха техния ранг като самураи — военният елит на света отвъд Морето от дървета.

Усети още погледи върху себе си, тъй като и други ездачи се присъединиха към двамата, които гледаха към него; почувства всички тези погледи като физическа тежест. Той лежеше неподвижно, като едва дишаше, заслушан в гласовете им — толкова различни от гласовете, които бе свикнал да чува, че едва разбираше промърморените от тях думи.

— … тяло наистина?

— Не е оттук. Кой…?

— Не… какво? Това не изглежда като човек.

— Асано-сама…

По-възрастният мъж, който седеше на коня си с достойнството на повелител, кимна към воина до него.

— Оиши… — той посочи към момчето в потока — виж дали е живо.

Тялото му едва не го предаде с внезапното си потреперване, когато самураят до господаря слезе от коня си и започна да се спуска по склона.

След него господарят също слезе от коня си, въпреки протестите на няколко от спътниците му. Той подаде ястреба, кацнал на облечения му в ръкавица юмрук, на един от тях и застана да наблюдава много внимателно, докато неговият придворен стигна до момчето, хвана го за ръката и го обърна по гръб.

Въпреки това то не помръдна, сдържайки дъха си. През леко отворените си очи видя как господарят го гледаше с явно любопитство и изненада, но изражението на лицето му не показваше и най-малкия признак на смъртоносна заплаха.

— Не е от Ако — каза напълно убедено самураят, който държеше момчето. — Как ли е стигнало дотук? Никога не би могло да премине през някой контролно-пропускателен пункт по пътищата.

Господарят се заспуска по полегатия бряг към потока, но самураят на име Оиши вдигна предупредително ръка и приклекна до момчето. Тогава то си даде сметка, че Оиши не е много по-голям от него… но очите на младия самурай бяха изпълнени с подозрение, когато се взря в лицето му.

Оиши протегна ръка с известно колебание и докосна белезите, които покриваха предната част на обръснатата глава на момчето, сякаш върху скалпа му бе гравирано нечетливо заклинание. После една облечена в ръкавица ръка хвана брадичката на момчето и обърна лицето му, за да се вижда по-добре. Самураят се намръщи и поклати глава.

— Това не е… човек, тоно 7 — каза той, обръщайки се отново към господаря си. — Това е подменено дете… променящо формата си същество. Трябва да е излязло от Гората на тенгу 8или от планинските недра…

— Достатъчно прилича на човек — каза с отвращение друг глас. Останалите ездачи бяха слезли от конете си и се бяха скупчили на брега на потока. — Това е мелез. Погледни лицето му — наследило е сламената коса на някой от Острова на холандците. Даже проститутка би се срамувала от келеме със смесена кръв…

Господарят Асано се обърна към говорещия и с един поглед го накара да млъкне. Оиши завъртя настрани главата на момчето, за да разгледа профила му, и се намръщи още повече.

И тогава изведнъж замръзна, почувствал притиснатия до шията си нож, който момчето бе изтеглило от скритата си ножница. Самураят застина като камъните в потока, сега той бе този, който не смееше дори да диша. Момчето го гледаше с широко отворени, изпълнени с ярост очи. Ръката му трепна и на шията на Оиши се появи тънка кървава ивица.

С бързината на котка самураят сграбчи китката на момчето и я изви толкова рязко, че то пусна острието със слаб вик, без дори да се съпротивлява. После тялото на момчето омекна и то се отпусна отново в хватката му.