Тэд Уильямс - Спомен, печал и трън [Цялата поредица]

Отразили някакъв странен проблясък, очите на краля се превърнаха за миг в пламтящи огледала.

— Разбира се, да не забравяме и реликвата — продължи той след кратко мълчание, — костта от пръста на мъченика свети Ейлстан, убит от дракона. Ето тук на дръжката…

Последва нова пауза и когато Таусър погледна господаря си, той отново плачеше.

— Какъв срам! — простена Джон. — Нима заслужавам честта да нося Божия меч? След толкова много грехове, които все още петнят душата ми. Ръката, която някога порази Червения дракон, сега не може да повдигне дори чаша мляко. Аз умирам, скъпи Таусър, умирам.

Таусър се наклони напред, хвана възлестата ръка на разплакания мъж и я целуна.

— Ах, моля ви, господарю — настоя той, — не плачете! Всички умират — вие, аз, всички. Ако не ни затрие някоя глупост или злополука на младини, ни е писано да живеем като дърветата: да остаряваме бавно, докато накрая не залитнем и не рухнем. Какво можем да сторим срещу Божията воля?

— Но аз създадох това кралство! — отвърна с разтреперан гневен глас Джон Презвитер, рязко издърпа ръката си от ръката на шута и отново я опря върху страничната облегалка на трона. — Това би трябвало да натежи повече от всички грехове на душата ми, колкото и страшни да са те! Добрият Бог положително ще го запише в сметките си! Аз извадих тези хора от калта, наказах прокълнатите, като изгоних ситите от тези земи, дадох на селяните закон и справедливост… Доброто, което съм сторил, трябва да натежи на Божиите везни.

За момент гласът на Джон заглъхна, сякаш мисълта му отлетя другаде.

— Ах, стари приятелю — промълви горчиво накрая той, — а сега дори не мога да отида до пазара на Главната улица! Трябва да лежа в леглото или да се влача из този замък, подкрепян от млади прислужници. Моето… моето кралство тъне в разруха, докато прислужниците ми си шушукат и стъпват на пръсти зад вратата на спалнята ми. Всички са затънали в грях!

Думите на краля отекнаха в каменните стени на залата и постепенно заглъхнаха сред танцуващите прашинки. Таусър отново хвана ръката на Джон и я задържа, докато кралят се поуспокои.

— Е — каза след известно време Джон, — поне моят Елиас ще управлява по-твърдо от мен. След като видях целия този упадък — той обхвана с широк жест тронната зала, — реших днес да го призова да се върне от Меремунд, за да се подготви да поеме короната. — Кралят въздъхна. — Предполагам, че трябва да престана да хленча като някоя фуста и да съм благодарен, че имам нещо, което много крале нямат: силен син, който ще запази кралството ми обединено, след като мен вече няма да ме има.

— Двама силни синове, господарю.

— Пфу — намръщи се кралят, — бих могъл да кажа много неща за Джосуа, но „силен“ няма да е едно тях.

— Твърде суров сте към него, господарю.

— Глупости! Да не си решил да ме поучаваш, шуте? Нима познаваш сина ми по-добре от мен?

Ръката на Джон потрепна и за момент той сякаш се опита да се изправи. Накрая вълнението му утихна.

— Джосуа е циник — заговори по-тихо кралят, — циник, меланхолик, безчувствен към подчинените си, а един кралски син има само подчинени, всеки от които е потенциален убиец. Не, Таусър, малкият ми син не е съвсем наред, особено след като… след като изгуби ръката си. О, милостиви Ейдон, може би вината е моя.

— Какво искате да кажете, господарю?

— Трябваше да си взема друга съпруга след смъртта на Ебека. Домът беше хладен и неприветлив без кралица… Може би това беше причината за странните настроения на момчето. Елиас обаче не е такъв.

— Има нещо грубо откровено в нрава на принц Елиас — промълви Таусър, но кралят с нищо не показа да го е чул.

— Мисля, че Бог е милостив, задето Елиас е първородният. Той има смел, войнствен дух. Ако беше по-младият, Джосуа нямаше да може да защити трона си от него.

При тази мисъл крал Джон поклати със задоволство глава, след това протегна ръка, хвана ухото на шута и го издърпа, сякаш достопочтеният старец беше някое пет-шест годишно дете.

— Ще ми обещаеш ли едно нещо, Таус?

— Какво, господарю?

— Когато умра — а това несъмнено ще се случи скоро, едва ли ще изкарам зимата, — трябва да доведеш Елиас в тази зала… Мислиш ли, че тук ще извършат церемонията по коронясването? Все едно, след като свърши, доведи Елиас тук и му предай Блестящ гвоздей. Да, сега го вземи и го пази. Страхувам се, че може да умра, докато Елиас е в Меремунд или някъде другаде, а искам мечът да попадне право в неговите ръце заедно с моята благословия. Разбираш ли, Таус?