Тэд Уильямс - Спомен, печал и трън [Цялата поредица]

Неочаквано спряха и Джеръмайъс тръгна пред нея и се приближи до младата жена, седналата в по-близкия от два стола с високи облегалки. Докато й говореше, жената погледна Рейчъл и й се усмихна. Управителката на камериерките я гледаше като замаяна. Това наистина беше Мириамел, кралската дъщеря, но изглеждаше много по-голяма! И много красива със спускащата се около лицето й руса коса, която сияеше от пламъците. Всичко в нея излъчваше кралско великолепие.

Рейчъл усети вълна от благодарност. Може би все пак в този живот имаше някаква справедливост, поне незначителна. Но какво толкова се беше загрижила Мириамел, това блестящо и възвишено като ангел създание, за някаква одъртяла прислужничка?

Мириамел се обърна и промълви нещо на мъжа, който седеше в сянката върху другия стол. Рейчъл забеляза, че той се сепна и се изправи.

„Милостива Риап — помисли си тя. — Толкова е висок! Сигурно е този Снежен кичур, за когото говорят всички. Някой каза и другото му име, как беше…?“

— Сеоман… — изрече високо тя, вторачена в лицето му.

Брадата, белегът, белият кичур над челото — за момент видя пред себе си просто един млад мъж. И го позна.

— Рейчъл! — С няколко огромни крачки той застана пред нея. Огледа я за момент с потрепващи устни и върху лицето му грейна широка усмивка. — Рейчъл! — повтори той.

— Саймън! — промълви тя. Светът престана да има какъвто и да било смисъл. — Ти си… жив?

Той се наведе и я сграбчи с все сила в прегръдката си. Вдигна я високо във въздуха и тя размята крака над земята.

— Да! — разсмя се той. — Жив съм! Бог знае как, но съм жив! О, Рейчъл, никога не би могла да си представиш всичко, което се случи — никога, никога, никога!

Той я пусна, но веднага сграбчи ръцете й. Тя искаше да се освободи, защото по бузите й потекоха сълзи. Нима беше възможно? Или наистина най-после беше полудяла? Но това беше самият той, червенокос, идиотски ухилен, огромен като живота — дори по-огромен!

— Ти ли си… Снежния кичур?

— Аз съм, надявам се! — Той отново се разсмя. — Аз съм. — Пусна я за момент и я прегърна с ръка. — Толкова много имам да ти разказвам, но сега вече имаме много време, безкрайно много време. — Той вдигна глава и извика: — Бързо! Това е Рейчъл! Донесете й вино, донесете й хляб, донесете й стол!

— Но какво е станало? — Тя вирна глава, за да го огледа, невероятно висок, невероятно жив, но въпреки всичко Саймън! — Как е възможно?

— Сядай — каза й той. — Ще ти разкажа всичко. А после ни чака огромна работа.

Тя тръсна замаяно глава.

— Огромна работа?

— Ти беше управителка на камериерките… но винаги си била много повече. За мен беше майка, но бях прекалено малък и глупав, за да го разбера. Сега ще получиш уважението, което заслужаваш, Рейчъл. И ако пожелаеш, ще бъдеш управителка на целия Хейхолт. Само небесата знаят колко си ни нужна. Ще ти помага цяла армия прислужници, цяла войска строители, цели легиони градинари. — Той се разсмя с гръмогласен мъжки смях. — Ще обявим война на разрухата, която причинихме, и ще построим двореца отново. Ще превърнем нашия дом в прекрасно място! — Той я стисна през рамо и я поведе към Мириамел и Джеръмайъс, които ги очакваха усмихнати. — Ще бъдеш Рейчъл Драконката, генералът на Хейхолт!

По бузите й потекоха сълзи.

— Идиот! — промълви тя.

Тиамак побутна с палец листа от водна лилия. Стената хвърляше сянката си над стихналия ров и се чуваше само жуженето на насекомите и пляскането на краката му във водата.

Беше се загледал в един воден бръмбар, когато долови шум от стъпки зад гърба си.

— Тиамак! — Отец Странгиард се отпусна непохватно до него, но не потопи обутите си в сандали крака във водата. — Чух, че си пристигнал. Радвам се да те видя.

Вранът се обърна и стисна подадената ръка на архиваря.

— И аз теб, скъпи приятелю — отвърна той. — Промените тук са удивителни.

— Много неща могат да се случат за една година — разсмя се Странгиард. — Хората се трудиха наистина непосилно. Но какви са новините след последното ти известие?

Тиамак се усмихна.

— Много. Открих отделни групи мои съграждани, пръснати предимно в други селища из Вран. Мисля, че много от тях ще се завърнат, след като гхантите се оттеглиха в дълбоките блата. — Усмивката му помръкна. — Но сестра ми така и не може да повярва дори на половината от онова, което й разказвам.

— Не можеш да я обвиняваш — успокои го Странгиард. — И на мен ми е трудно да повярвам на нещата, които видях със собствените си очи.