Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Радж Атън наблюдаваше Карис от далечния хълм.

Градът се бе превърнал в истински ад. Навсякъде препускаха хали — срутваха сградите като стенобойни машини, ровеха из каменните отломки, за да измъкнат оцелелите. В северния край на острова роговете отчаяно тръбяха отбой, а хората се катереха по стените на замъка и се мятаха във водите на Донестгрий.

Но не можеха да се изкатерят достатъчно бързо по дървените стълби и вътрешните стълбища на кулата и се трупаха като кипнало море по стените и се тъпчеха един-друг, обхванати от ужас. Някои правеха опити да се сражават с настъпващите хали с жалките си лъкове и други оръжия, но халите просто ги премазваха. Все едно кокошки, които се опълчват срещу върлуващия в кокошарника кух вълк.

Светкавичността, с която халите съсипваха Карис, го изуми. Могъщи лордове защитаваха вратите, но халите-младоци просто ги прескачаха или връхлитаха върху тях и смазваха съпротивата им.

Хората не бяха в състояние да се противопоставят на чудовищата.

Разузнавателните балони на Радж Атън се носеха над града. Той чуваше ликуващия шепот на огнетъкачите си. Пушеците се кълбяха на огромни облаци и ги примамваха да се втурнат в сражение. Кошовете им бяха пълни с тайнствени прахове от сяра, поташ и билки, докарани от южните краища на Индопал специално за тази нощ.

„Дай ни сигнал — нашепнаха му мислите им — и ще изсипем товара си.“

„Търпение“, прошепна им в отговор той. Балонът се носеше към една хала-магесница, настанила се в центъра на огромна руна, нейния Печат на опустошението.

Вятърът докара балона над Печата и Радж Атън прошепна, оставяйки силата на Огъня да отнесе думите до неговите огнетъкачи: „Нека небесата да пламнат!“

Огнетъкачите заликуваха с огнените си езици: „Да живее Скатаин, Господарят на пепелта!“

На три мили северно от Карис се издигаше Стената на Барън, висок до гърдите крепостен вал, който се простираше от езерото Донестгрий на изток до Алкаирските планини на десетина мили на запад.

Войските на крал Андърс се приближиха под прикритието й — яздеха в тъмнината — и налетяха на над стохилядната армия на кралица Риала Лоуикър, която се спотайваше и изчакваше. Стотици метателни машини бяха струпани по склоновете на хълма, за да отблъснат евентуална атака на халите, а стрелците и пешаците бяха върху вала. Намерението на Лоуикър беше очевидно: щеше да защитава укреплението, ако халите тръгнат на север.

Карис беше целият в пламъци. По стените тръбяха рогове, народът надаваше вопли за помощ и писъците на умиращите заглушаваха роговете.

Стотици хали препускаха по стената на север и избиваха всички, които се изпречваха на пътя им.

Земята пред стените на града бе почерняла от огромната орда на халите. Виячите надаваха вой и земята сякаш стенеше под стъпките им, а над множеството като бели облаци кръжаха грий.

Близо до огромната могила на червея клечеше покрита с блещукащи руни магесница и размахваше жезъл, който проблясваше като светкавица. Под нея се оформяше зловеща руна, към която пъплеха и се извиваха в торнадо мъгли.

— В името на Стихиите! — изруга Андърс, след като зърна цялата тази бъркотия.

От Карис, изглежда, не бе останало нищо за спасяване.

„Дори веднага да нападнем града — помисли си Ерин, — халите ще унищожат всички до крак още преди да сме стигнали.“

Конят й затропа нервно с копита и тя се приведе над врата му. Много храбри рицари стиснаха копията, готови всеки миг да се понесат напред.

Благородниците в челото на колоната не откъсваха очи от Андърс. Очакваха решението му. Той беше заявил, че е Земен крал. Щеше ли да призове земен червей, както бе направил Габорн?

— Ваше величество, заповядайте атака! — викна Ерин.

Но Андърс вдигна бавно дясната си ръка и произнесе с глух глас:

— Не мога. Земята не разрешава. Тези в града са Избраните на Габорн и трябва да загинат заради греховете му.

— Какво?! — извика ужасено Селинор.

Андърс поклати печално глава.

— Аз съм определен за новия Земен крал. Той е старият. Но аз не мога да бъда коронясан, преди старият да бъде отстранен.

И се втренчи пред себе си, сякаш виждаше през стените на Карис.

„Що за човек е той?“, запита се Ерин. Габорн никога не би седял безучастен, ако някой е заплашен от опасност.

Зави й се свят. Прилошаваше й от изтощение. А сега и този шок.

Имаше усещането, че спи или сънува наяве. Прииска й се да извика бухала от подземния свят на помощ, да му изпрати послание.