Марисса Майер - Скарлет

— Парите от борбите са добри, но това не е истинска работа. Мислех си, че може да ми плащаш с храна.

Тя се разсмя.

— След като станах свидетел на вълчия ти апетит, с такава сделка скоро ще остана и без риза на гърба. — Скарлет се изчерви, още щом изрече шегата — без съмнение той вече си я представяше без риза. Но за нейна изненада лицето му запази спокойното си равнодушие и тя побърза да запълни тишината, преди той да реагира. — Впрочем, как ти е името?

Отново онова тромаво свиване в раменете.

— На борбите ми викат Вълка.

— Вълка ли? Колко хищническо.

Той кимна напълно сериозен.

Скарлет преглътна усмивката си.

— Ами ако поискаш да скриеш в автобиографията си, че си бил уличен боец?

Той се почеса от вътрешната страна на ръката, където странната татуировка едва се виждаше в мрака, и тя си помисли, че може би го е смутила. Може би Вълка беше любимият му прякор.

— На мен пък ми казват Скарлет. Точно като косата ми. Каква изумителна наблюдателност!

Изражението му се смекчи.

— Каква коса?

Скарлет облегна ръката си на вратата и подпря брадичка върху нея.

— Хубава шега.

За миг на лицето му се изписа доволство и Скарлет изпита топло чувство към този толкова необичаен странник. Уличният боец с тихия глас.

В ума й затрептя предупреждение — губеше ценно време. Баба й беше в неизвестност. Сама. Уплашена. Захвърлена мъртва в някоя канавка.

Скарлет стисна силно вратата на кораба.

— Съжалявам наистина, но нямаме свободни места. Не ни трябват нови работници. Блясъкът в очите му угасна и в следния миг той изглеждаше отново смутен. Объркан.

— Разбирам. Благодаря ти за храната. — Той ритна един изгорял фойерверк на тротоара — остатък от снощните празненства на мира.

— Защо не се отправиш към Тулуза или Париж? В града има повече работа, а и тукашните хора не обичат много пришълците. Както вече сигурно си забелязал.

Той килна глава така, че изумрудените му очи заблестяха още по-ярко, окъпани от светлините на кораба. Изглеждаше почти развеселен.

— Благодаря за съвета.

Скарлет се обърна и потъна в седалката на пилота.

Вълка се прилепи до стената, когато тя запали мотора.

— Ако ти потрябва ратай, почти винаги можеш да ме откриеш в изоставената къща на Морел. Може и да не се разбирам много с хората, но мисля, че във фермата ще се справя. — Някаква веселост докосна ъгълчетата на устните му. — Животните ме обожават.

— О, не се и съмнявам — рече Скарлет с престорено насърчение. После затвори вратата и промълви: — Кое ли домашно животно не обича вълка?

Със злополучния сапунен бунт и всичко покрай него пленничеството започна зле за Карсуел Трън. Но след като го преместиха в самостоятелната килия, той се бе превърнал в олицетворение на изискания джентълмен и след шест месеца образцово поведение убеди единствената жена сред пазачите, които се сменяха на пост, да му даде един портскрийн.

Съмняваше се, че това щеше да се случи, ако жената не бе твърдо убедена, че той е идиот, който не можеше да прави друго, освен да брои дните и да търси неприлични картинки на момичетата, които някога е познавал или е рисувал във въображението си.

И разбира се, тя имаше пълно право. Трън не проумяваше технологиите и дори да разполагаше с подробен наръчник „Как да избягаме от затвора с портскрийн“, не би могъл да използва таблета за нищо полезно. Така и не беше успял да прочете съобщенията си, нито да се свърже с новинарския поток, нито да научи нещо за затвора в Нов Пекин или заобикалящия го град.

Но да, той наистина беше благодарен за открито неприличните, макар и доста цензурирани, картинки.

На двеста двайсет и осмия ден от своето пленничество Трън преглеждаше портфолиото си и се питаше дали сеньора Сантяго все още е женена за онзи смрадливец, който миришеше на лук, когато тишината в килията бе нарушена от ужасно стържене.

С присвити очи той погледна нагоре към гладкия, ослепително бял таван.

Шумът спря и след него се чу влачене на крака. Два глухи удара. Ново стържене.

Трън скръсти крака на леглото си и зачака, а в това време шумът се усили, дойде по-наблизо, подхлъцна и пак продължи. На Трън му трябваше известно време да разбере какъв е този звук, но след като дълго се вслушва и мисли, реши, че шумът идеше от моторна бормашина.

Сигурно някой от другите затворници си правеше ремонт.

Звукът спря, но споменът от него остана да вибрира по стените. Трън се огледа. Килията му беше във формата на идеален куб с шест гладки, искрящо бели стени. Тя съдържаше чисто бялото му легло, писоара, който се вадеше и прибираше в стената с натискане на копчето, и него самия, ведно с бялата му униформа.