Марисса Майер - Скарлет

Сълзи на ярост замрежиха очите й, но тя ги отпъди с няколко примигвания. Скарлет тръшна капака, заобиколи кораба и замръзна.

Отпуснал гръб на каменната сграда, там стоеше боецът. И я наблюдаваше.

От изненада, една сълза се търкулна навън. Скарлет я отри, преди да е пропълзяла надолу по бузата й, и на свой ред се вторачи в него, като се помъчи да прецени дали позата му излъчваше заплаха. Той стоеше на десетина крачки от носа на кораба и по лицето му се четеше по-скоро колебливост. Но от друга страна, лицето му не излъчваше заплаха и когато той едва не удуши Ролан.

— Исках да се уверя, че си добре — рече боецът и гласът му почти се изгуби сред врявата, която идеше от таверната.

Скарлет разпери пръсти върху задницата на кораба. Беше разгневена — нервите й бръмчаха, сякаш не можеше да реши дали трябва да се страхува от него, или да се чувства поласкана.

— По-добре съм от Ролан — отвърна тя. — Когато тръгнах, вратът му беше почнал да посинява.

Боецът светкавично стрелна очи към вратата на кухнята.

— Малко му беше.

Тя искаше да се засмее, но след като цял следобед беше преглъщала гнева и безсилието си, сега се чувстваше омаломощена.

— Не биваше да се намесваш. Държах нещата под контрол.

— Така е. — Той присви очите си, като че ли се мъчеше да реши някаква загадка. — Просто се уплаших да не извадиш пистолета, защото такава сцена нямаше да ти помогне при това положение — да докажеш, че не си луда, де.

Косата на тила й настръхна. С ръката си Скарлет инстинктивно докосна долната част на гърба си, където топлият малък пистолет стоеше опрян в тялото й. Беше подарък от баба й за единайсетия й рожден ден и беше придружен с параноичното предупреждение: „Никога не знаеш кога някой странник ще поиска да те отведе на място, на което ти не искаш да отидеш.“ Баба й беше я научила как да използва пистолета и оттогава Скарлет не излизаше от къщи без него и не я беше грижа колко налудничаво и ненужно беше това.

Седем години по-късно тя бе напълно уверена, че никой никога не бе забелязал пистолета, скрит под червеното й яке, което не сваляше от гърба си. До този момент.

— Как разбра?

Той сви рамене, но някак рязко и сковано.

— Видях дръжката, когато се качи върху бара.

Скарлет повдигна гърба на якето си, колкото да намести пистолета в колана на дънките си.

Пое дълбоко дъх, за да се успокои, но въздухът беше изпълнен със зловонието на лука и боклуците на уличката.

— Благодаря ти за загрижеността. Добре съм. И вече трябва да тръгвам — закъснявам с поръчките… изоставам с всичко. — Тя направи крачка към пилотската кабина.

— Останаха ли ти домати?

Скарлет спря.

Боецът се сви още по-навътре в сянката. Изглеждаше малко смутен.

— Още съм гладен — промълви той.

На Скарлет й се стори, че подушва аромата от месото на доматите на стената зад себе си.

— Ще ти платя — додаде той бързо.

Тя поклати глава.

— Не, няма нужда. Имам, колкото искаш. — Без да го изпуска от очи, тя отиде отзад и отвори багажника. Взе един домат и връзка криви моркови. — Дръж — викна му тя. — Морковите също са вкусни сурови — и му ги хвърли.

Той ги улови чевръсто — доматът изчезна в огромната му длан, а другата ръка сграбчи морковите за стъблата с перестите им листа. Той внимателно ги изучи от всички страни.

— Какво е това?

От устните й се изтърколи изненадан смях.

— Моркови. Наистина ли не знаеш?

За сетен път стеснението му издаде, че разбира колко необичайно звучат думите му. Раменете му се превиха в напразен опит да се смали.

— Благодаря ти.

— Майка ти никога ли не те е карала да си изяждаш зеленчуците?

Погледите им се сблъскаха и тозчас помежду им настъпи неловкост. В таверната нещо се разби на парчета и Скарлет подскочи. Последва гръмък смях.

— Както и да е. Вкусни са и ще ти харесат. — Тя затвори багажника, мина отпред и прокара чипа пред скенера на кораба. Вратата се отвори — сякаш помежду им се издигна стена — и фаровете светнаха, подчертавайки синината около окото на боеца, така че сега то изглеждаше още по-тъмно отпреди. Той се сви подобно на престъпник под прожектор.

— Питах се дали ти трябват работници за фермата? — попита той и в бързината да ги изрече, думите му излязоха неясни.

Скарлет спря и изведнъж разбра защо я бе чакал, защо я бе дебнал толкова дълго. Тя огледа широките му рамене и грамадните му ръце. Той бе създаден за тежък, физически труд.

— Работа ли търсиш?

Устните му започнаха да се разтеглят в усмивка. Погледът му излъчваше опасна дяволитост.