Марисса Майер - Скарлет

Най-сетне боецът се обърна към смръщения Жил.

— Ще си тръгна, но не съм си платил за обяда. — Той се поколеба. — Мога да платя и за счупените чаши.

— Какво? — примигна Скарлет.

— Не ти ща парите! — викна обидено Жил. Думите му поразиха Скарлет дори повече, защото той вечно се оплакваше как снабдителите му съдирали кожата и парите никога не стигали. — Изчезвай оттук!

Светлите очи на боеца се стрелнаха към Скарлет и за миг тя усети, че нещо ги свързва.

И двамата бяха отритнати от обществото. Нежелани. Безумни.

Пулсът й пееше, но тя зарови мисълта. Този мъж създаваше главоболия. Изкарваше си хляба, като се биеше за пари, а кой знае — може би дори за развлечение. И тя не можеше да реши кое беше по-осъдително.

Като се извърна настрани, боецът сведе ниско глава, сякаш се извиняваше, а после повлече крака към вратата. Когато мина край нея, Скарлет не можа да не си помисли, че въпреки жестокостта си сега той приличаше на безобидно куче, което бяха изпъдили навън.

Скарлет издърпа от най-долния рафт щайгата с картофи, пусна я тежко на пода, а сетне с мъка сложи отгоре и щайгата с домати. До тях свали лука и ряпата. Пак щеше да се наложи да занесе зеленчуците на два пъти до кораба и това я разлюти. Не ще може да си тръгне от таверната с достойнство.

Тя хвана дръжките на долната щайга и повдигна и двете.

— Какво правиш? — Жил стоеше на вратата с преметната през рамото кърпа.

— Взимам си доставката обратно.

Той въздъхна и се подпря на стената.

— Скар, това, което казах в бара — не го мисля.

— Не ти вярвам.

— Виж, аз харесвам баба ти. Харесвам и теб. Вярно е, че тя ми взима много скъпо, а ти понякога си като бодлив таралеж в гащите. Също е вярно, че понякога и двете сте малко шантави. — Той вдигна ръце отбранително, щом видя, че Скарлет се наежи като петел. — Хей, чакай. Ти си тази, дето се покачи на бара, за да държи речи, тъй че не си и помисляй да ме обвиняваш, че си съчинявам.

Тя сбърчи носа си.

— Но ако трябва да съм честен, grand-mere стопанисва добре фермата си и година след година вие произвеждате най-добрите домати в цяла Франция. Не искам да закривам сметката си при вас.

Скарлет наклони щайгата така, че червените лъскави кълбета се търколиха и се удариха едно в друго.

— Хайде, остави ги, Скар. Вече се подписах на доставката.

И Жил се отдалечи, преди тя да е избухнала отново.

Скарлет духна една къдрица от лицето си, сложи щайгите на земята и ритна с крак картофите обратно под рафта. От кухнята се чуваше сподавеният смях на готвачите, които се кикотеха на разигралата се в салона драма. След разказа на сервитьорите случката се беше превърнала в легенда. Готвачите говореха, че Ролан паднал в несвяст на земята, след като уличният боец строшил една бутилка в главата му и междувременно в суматохата счупил и един стол. Той и на Жил щял да свети маслото, ако Емили не смогнала да го усмири с една от своите красиви усмивки.

Скарлет нямаше желание да изправя разказа, затова отри ръце в дънките си и се върна в кухнята. Докато прекосяваше помещението, за да стигне до скенера на задната врата, във въздуха увисна една студенина между нея и служителите в таверната. Жил не се виждаше никъде, от салона се чуваше кикотът на Емили. Скарлет се молеше да си фантазира, че всички свеждат очи, щом минеше край тях. Питаше се за колко време слуховете щяха да се разпространят в града. Скарлет Беноа защитила киборга! Лунитянката! Ясно, че е откачила.

Тя поднесе китката си под древния скенер. По навик провери ордера за доставката на екрана, за да е сигурна, че Жил не я е измамил, както често правеше, и забеляза, че всъщност е приспаднал трите униви за размазаните домати. Шестстотин осемдесет и седем униви, внесени по сметката на продавача: ФЕРМА И ГРАДИНИ „БЕНОА“.

Без да се сбогува, тя излезе през задната врата.

Сенките в уличката бяха още топли от слънчевия следобед, но след знойния задух на кухнята действаха освежително и Скарлет остави страстите си да охладнеят, а в това време се зае да пренареди щайгите в багажника на кораба. Закъсняваше с доставките. Щеше да се прибере у дома чак по тъмно. А на сутринта трябваше да стане призори, за да отиде до полицейския участък в Тулуза. В противен случай щеше да изгуби един цял ден, в който никой нямаше да си мръдне пръста, за да намери баба й.

Две седмици. Цели две седмици, откакто баба й беше изчезнала незнайно къде, сама. Безпомощна. Забравена. Може би… може би дори мъртва. Може би я бяха отвлекли, после я бяха убили и накрая бяха захвърлили трупа й в някоя тъмна, кална канавка. Но защо? Защо, защо, защо, защо?