Стивен Браст: Влад Талтош (Убиец на свободна практика. Том 1)

Нещо в начина, по който произнесе „нещастен случай“, ми се стори странно, но не си направих труда да го питам какво има предвид.

— Отново при цялото ми уважение, милорд, не ми се струва, че един източняк ще изглежда особено внушително срещу драгар. Не знам дали ще мога да…

— Убеден съм, че това няма да е проблем — прекъсна ме той. — Имаме обща приятелка и тя ме увери, че с такова нещо ще можете да се справите. Впрочем, дължа й една-две услуги и тя ме помоли да помисля дали да не ви взема.

Тя? Нямаше никакво съмнение, разбира се. Кийра отново се бе погрижила за мен, благословено да е сърцето й. Изведнъж работите ми станаха много по-ясни.

— Заплатата ви — продължи той — ще бъде четири империала седмично, плюс десет процента от всеки по-значителен дълг, за чието прибиране сте изпратен. Или по-точно половината от тях, тъй като ще работите с другия ми помощник.

Опаа! Четири златни на седмица? Това вече си беше повече, отколкото докарвах от ресторанта! И комисиона, дори да я делим с…

— Сигурен ли сте, че този ваш помощник няма да възрази, че ще работи с чо… с източняк?

Той присви очи.

— Това си е мой проблем. Впрочем, вече го обсъдих с Крейгар и той изобщо не възразява.

Кимнах.

— Ще трябва да си помисля.

— Чудесно. Знаете къде да ме намерите.

Кимнах и любезно го изпратих до вратата. След като затворих, погледнах джерега си и го попитах:

— Е, какво мислиш?

Не ми отговори, но пък и не очаквах да ми отговори. Седнах да помисля и да се подивя над въпроса дали бъдещето ми вече е решено, или е само отложено. После зарязах мисленето. Трябваше да реша по-важен въпрос: какво име да дам на джерега?

Нарекох го Лойош. Той ме наричаше „Мама“. Обучавах го. Хапеше ме. Бавно, в продължение на няколко месеца, добих имунитет към отровата му. Още по-бавно, в продължение на години, добих частичен имунитет към чувството му за хумор.

Докато навлизах с много препъване в работата си, Лойош ми помагаше. Отначало — малко, после — все повече. В края на краищата кой ще ти забележи още един джерег, летящ из града? Джерегът, от друга страна, може да забележи много неща.

Бавно, с течение на времето, придобих умения, положение, приятели и опит.

И точно както бе предсказала майка му, станах ловец.

Пъхнах отровната стрела в прореза от дясната страна на наметалото ми, до закопчалката. Не биваше да влиза съвсем направо, иначе щеше да е трудно да се извади бързо. Не биваше да се пъхне и много под ъгъл, иначе нямаше да остане място за гаротата. Трябваше да влезе… ей така.

На всеки два-три дни сменях оръжията. В случай, че ми се наложи да оставя нещо да стърчи от, върху или около някой труп. Не ми се щеше предметът, задържал се дълго по мен, да попадне в ръцете на вещер, който да го проследи до притежателя му.

Предполагам, че това би могло да се нарече параноя. Вещерите, които могат да се намерят в Драгарската империя, са адски малко, а и на вещерството тук не се гледа с добро око. Едва ли щяха да потърсят вещер, който да разследва смъртоносно оръжие и да се опита по него да стигне до убиеца — всъщност, доколкото знаех, това не се беше случвало от 243 години след края на Междуцарствието. Но държа на предпазливостта и грижата за подробностите. Това е една от причините, поради които още съм жив и мога да упражнявам параноята си.

Бръкнах за нова гарота, пуснах старата в кутията на пода и почнах да навивам жилката на стегнато кълбо.

— Даваш ли си сметка, Влад, че мина повече от година, откакто някой се е опитвал да те убие?

Вдигнах глава.

— Даваш ли си сметка, Крейгар — рекох, — че ако продължаваш да влизаш, без да съм те видял, най-вероятно някой ден ще ми се пръсне сърцето и ще им спестя цялата досада?

Той се изкиска.

— Не, сериозно говоря. Повече от година. Не сме имали неприятности, откакто онзи гадняр… как се казваше?