Стивен Браст - Влад Талтош (Убиец на свободна практика. Том 1)

— Г’рантар.

— Тъй де, Г’рантар. Откакто се опита да завърти бизнеса си по Медникарска и ти го шкартира.

— Е, добре — рекох. — Оттогава всичко е кротко. И какво?

— Нищо — сви рамене той. — Просто не мога да разбера добър знак ли е това, или лош.

Изгледах седемстъпковата му фигура, удобно наместена пред черната стена на кантората ми. Крейгар си беше загадка. Беше с мен, откакто влязох в бизнеса на дома Джерег, и никога не бе проявил и най-малката неприязън от това, че трябва да го командва „източняк“. Работехме заедно вече няколко години и си бяхме спасявали кожите твърде често, така че между нас се бе породило нещо като доверие.

— Не разбирам защо трябва да е лош знак — казах му, докато пъхах гаротата в процепа й. — Доказал съм се. Държа си територията без проблем, плащам си на когото трябва и само веднъж съм имал по-сериозен проблем с Империята. Вече съм приет. Все едно човек или не… — добавих, наслаждавайки се на двусмислието на фразата. — И не забравям, че съм известен повече като убиец, отколкото като нещо друго, тъй че защо някой ще иска да се отбива от пътя си, за да ми създава неприятности?

Той ме изгледа скептично.

— Точно затова продължаваш да вършиш „работата“, нали? — каза замислено. — За да не забравя никой какво можеш.

Свих рамене. Крейгар понякога ставаше по-откровен, отколкото ми харесваше, и това ме караше да се чувствам малко неловко. Предполагам, че той го усети, защото набързо превключи на предишната тема.

— Просто мислех дали целият този мир и тишина не значат, че не действаш толкова бързо, колкото би могъл, това е. Искам да кажа… виж — продължи той, — от едното нищо ти изгради шпионска мрежа, която е една от най-добрите в джерег…

— Не е вярно — прекъснах го. — Всъщност нямам никаква шпионска мрежа. Просто се намират доста хора, които са готови да ми дават информация от време на време, нищо повече. Не е същото.

Той махна пренебрежително.

— Не ми ги разправяй тия. Стигне ли се до източници на информация, все същото е. А имаш и достъп до мрежата на Мороулан, която си е шпионски кръг в пълния смисъл на думата.

— Мороулан — изтъкнах — не е в джерег.

— Което е бонус. Означава, че можеш да научаваш неща от хора, които не биха работили с теб пряко.

— Е, добре. Давай.

— Така. Значи, имаме адски много наемници. А и нашите главорези са достатъчно печени, за да притеснят всеки. Казвам само, че трябва да използваме каквото имаме, нищо друго.

— Крейгар — казах, докато взимах тънката кама за хвърляне и я нагласявах в гънките на наметалото, — ще бъдеш ли така любезен да ми обясниш защо трябва да искам някой да тръгне да ми смъква кожата?

— Не казвам, че си длъжен — отвърна Крейгар. — Само се чудя дали това, че никой не го прави, означава, че сме сухи.

Пъхнах друга кама в канията от външната страна на дясното ми бедро. Къс нож за хвърляне, тънък като хартия и достатъчно малък, за да не се забележи дори когато седна. Прорезът в панталоните ми беше също толкова незабележим. Смятах, че е добър компромис между дискретността и бързината на достъп.

— Това, което казваш, е, че ти е досадно.

— Е, може би донякъде. Което не значи, че казаното не е истина.

Поклатих глава.

— Лойош, можем ли да му вярваме на тоя тип? Омръзнало му и затова иска да ме убият.

Джерегът прелетя от перваза на прозореца и кацна на рамото ми. Почна да ме ближе по ухото.

— То пък и от теб една помощ.

Обърнах се отново към Крейгар.

— Не. Ако, и когато нещо възникне, ще се справим с него. Междувременно нямам никакво намерение да тръгвам на лов за дракони. Значи, ако това е всичко…

И млъкнах. Най-после мозъкът ми проработи. Крейгар влиза в кантората ми без нищо наум, освен внезапното хрумване, че трябва да излезем на улицата и да забъркаме някоя неприятност? О, не. Грешка. Твърде добре го познавах, за да го допусна.

— Е, добре — казах. — Изплюй го най-после. Какво става?

— Какво става ли? — попита той най-невинно. — Защо трябва да става нещо?

— Щото съм източняк, забрави ли? — казах саркастично. — Имаме усет за тия неща.

На устните му заигра лека усмивка.

— Нищо особено. Само едно съобщение от личния секретар на Демона.

Преглътнах. „Демона“, както го наричаха, беше един от петимата членове на хлабавия „съвет“, който до известна степен държеше в ръцете си бизнеса на дома Джерег. „Съветът“, сбирщина от най-властните особи в дома, не беше съществувал официално до Междуцарствието, но самите тях ги имаше от много преди това. Ръководеха работите дотолкова, че да уреждат спорове в организацията и да се грижат нещата да не се оплескат толкова, че да се налага намесата на Империята. От Междуцарствието насам се бяха превърнали в нещо повече — бяха групата, възстановила дома, след като Империята започнала отново да функционира. Сега съществуваха с ясно определени задължения и отговорности и всеки, който вършеше нещо в организацията, им даваше част от прихода си.