Стивен Браст: Влад Талтош (Убиец на свободна практика. Том 1)

Проблемът ми си остана нерешен и известно време преживявах от полученото за ресторанта. Няма да споменавам колко взех за него; все още бях много млад. Наложи се да се преместя в друг квартал, защото жилището над ресторанта щеше да се заеме от новия му собственик.

Купих си също и оръжие — много лека рапира, изработена по моя мярка от майстора ковач на дома Джерег, който ме оскуба безсъвестно. Беше достатъчно здрава, за да парирам атаките на по-тежкия драгарски меч, но твърде лека, за да върши работа в рипостите, с които един източен фехтовач може да изненада драгарски майстор на меча, който най-вероятно не знае нищо повече от атака-отбиване-атака.

Така, с неясно бъдеще, не ми оставаше нищо, освен да си седна на задника и да започна да се грижа за яйцето.

Около два месеца след като бях продал ресторанта, седях на една маса за игра на карти и правех малки залози в едно от заведенията, достъпни за източняци. Тази нощ бях единственият човек там. Играеше се на четири маси.

Чух врява от съседната маса и тъкмо се канех да се обърна, когато нещо се тресна в стола ми. За миг изпаднах в паника, че може да счупя яйцето до гърдите ми, и се надигнах. Паниката премина в гняв и без да му мисля, вдигнах стола и го строших в главата на мъжа, който ме беше съборил. Той се свлече и не помръдна. Онзи, който го беше блъснал, ме изгледа, сякаш се мъчеше да реши дали да ми благодари, или да ме нападне. Още държах единия крак на стола. Вдигнах го и зачаках да предприеме нещо. После нечия ръка ме стисна за рамото и усетих познатия вече мраз на тила си.

— Тук не е място за свади, негоднико — изръмжа нечий глас зад дясното ми ухо. Кипнах и почти се извърнах, за да цапардосам в лицето кучия син въпреки ножа, който беше опрял във врата ми. Но обучението, на което сам се бях подложил, изби отгоре и рекох спокойно:

— Моите извинения, благородни сър. Уверявам ви, че няма да се повтори.

Отпуснах дясната си ръка и дървеният крак падна на пода. Нямаше смисъл да се опитвам да му обяснявам какво бе станало, ако не го беше видял — още по-малко, ако беше. Възникнеше ли проблем, в който е замесен източняк, изобщо не питаха кой е виновният. Останах неподвижен.

Скоро усетих как ножът се отдръпна от врата ми.

— Прав си — каза гласът. — Няма да се повтори. Пръждосвай се оттук и да не съм те видял повече.

Кимнах. Оставих залога си на масата и излязох, без да поглеждам назад.

Успокоих се някъде на път към дома. Случката ме притесни. Реших, че изобщо не биваше да го удрям оня. Бях се оставил на страха да ме подведе и бях реагирал, без да мисля. Не биваше да го допускам повече.

Докато се качвах по стълбите към жилището си, умът ми се върна на стария проблем — какво да правя. На онази маса бях оставил монети на сума почти колкото един златен империал, наема за половин седмица. А талантите ми като че ли се свеждаха единствено до вещерство и в това да набия някой драгар. Не мислех, че ще мога да пробутам на пазара едното или другото.

Отворих вратата и се отпуснах на кревата. Извадих яйцето от пазвата си да го подържа малко, колкото да си успокоя нервите… и се вцепених. На него имаше малка пукнатина. Трябваше да е станало, когато се ударих в масата, макар да си мислех, че не е пострадало.

Ей тогава, на онези шестнайсет години, разбрах какво значи „ярост“. Обля ме нажежен до бяло огън и си спомних лицето на драгара, който беше блъснал другия в мен и беше убил яйцето ми. Разбрах, че съм способен на убийство. Смятах да го намеря кучия му син и да го убия. Нямаше място за съмнение — вече бе мъртъв. Станах и тръгнах към вратата, с яйцето в шепата си…

… и отново спрях.

Нещо не беше наред. Изпитвах нещо, което бе невъзможно да определя, нещо, което пронизваше преградата на яростта ми. Какво беше това? Погледнах яйцето и изведнъж разбрах. Обля ме вълна на облекчение.

Макар да не бях го съзнавал, по някакъв начин се бях домогнал до псионична връзка със съществото под черупката на яйцето. Усетих нещо да тече през нея, на някакво ниво, а това означаваше, че моят джерег все още е жив.

Гневът се изцеди от мен толкова бързо, колкото ме беше обзел, и ме остави разтреперан. Върнах се насред стаята, наведох се и положих яйцето на пода, колкото можех по-леко.

Заопипвах през връзката и успях да определя чувството, протичащо по нея… решимост. Съвсем сурова, груба цел. Никога не бях влизал в контакт с толкова самотна целеустременост. Смаях се, че едно толкова нищожно същество е способно на такова могъщо чувство.