Стивен Браст - Влад Талтош (Убиец на свободна практика. Том 1)

Баща ми умря, когато бях на четиринайсет. Майка си така и не познавах, но татко ми измърморваше от време на време за „вещицата“, за която се бил оженил. Малко преди кончината си пропиля всичко, което бе припечелил за четиридесет години поддържане на ресторант, в усилието си да стане още повече драгар — купи си титла. И така, ние станахме граждани и се оказахме свързани с Имперския глобус. Връзката ни позволяваше да прилагаме чародейство, практика, която баща ми подкрепяше. Намери някаква магьосница от Лявата ръка на Джерег, която се съгласи да ме учи, и ми забрани да практикувам вещерство. После намери и един учител по сабльорство, който пък се съгласи да ме учи в майсторството на сабята според драгарския стил. Баща ми ми забрани да уча бойното изкуство на Изтока.

Но дядо ми още беше жив. Един ден му обясних, че дори като порасна, ще съм твърде нисък и слаб, за да съм ефикасен със сабя по начина, по който ме учат, и че магьосничеството не ме интересува. Той не упрекна баща ми дори с една дума, но се залови да ме учи на източна фехтовка и вещерство.

След като баща ми умря, дядо беше доволен, че съм усвоил чародейството достатъчно, за да мога да се телепортирам; не знаеше колко ме болеше след тези шеметни пренасяния в пространството. Не знаеше колко често ми се налагаше да прилагам вещерството, за да скрия отоците, оставени ми от драгарски негодници, които ме хващаха сам и се стараеха да ми покажат какво мислят за претенциозните източняци. И със сигурност така и не разбра, че Кийра ме учеше най-вече да се движа тихо, да минавам през тълпата все едно, че не съществувам. Тези умения също използвах. Излизах с по-дебела тояга нощем, намирах някой от мъчителите си сам и го оставях с няколко счупени кокала.

Не знам. Ако се бях постарал малко повече в магьосничеството, сигурно щях да стана достатъчно добър, за да спася баща ми. Не знам.

След смъртта му ми стана по-лесно да намирам време за учене на вещерство и фехтовка, въпреки че към грижите ми се добави и поддържането на ресторанта. Започнах да ставам доста добър като вещер. Всъщност толкова добър, че накрая дядо ми каза, че вече не може да ме научи на нищо повече, и ми даде указания как да направя следващата си стъпка сам. А следващата стъпка, разбира се, беше…

Тя се върна на поляната с плясъка на жилавите си криле. Този път долетя право при мен и кацна пред кръстосаните ми крака. В десния си ноктест крак стискаше малко яйце.

Едва успях да потисна възбудата си. Беше се получило! Протегнах дясната си ръка едва след като се уверих, че не трепери. Яйцето падна в шепата ми. Топлината му леко ме изненада. Големината му бе толкова, че да се вмести в разтворената ми длан. Пъхнах го грижливо под кожения си елек, до гърдите си.

„Благодаря ти, майко — изпратих й мисълта си. — Дано животът ти е дълъг, храната обилна и децата ти — много“.

„А на теб — отвърна тя, — дълъг живот и добър лов“.

„Не съм ловец“, казах й.

„Ще бъдеш“, отвърна тя. После се обърна, разпери криле и отлетя.

През следващата седмица на два пъти насмалко щях да счупя яйцето, което носех неизменно до гърдите си. Първия път се спречках с двама побойници от дома Орка; на втория бях понечил да понеса кутия с подправки, опряна на гърдите ми, докато шетах из ресторанта.

Двата неприятни случая ме потресоха и реших, че повече няма да допусна да се случи нищо, което би изложило скъпоценното яйце на опасност. За да се опазя от инциденти като първия, се научих на дипломация. За да избегна случаи като втория, продадох ресторанта.

Ученето на дипломация се оказа най-трудното. Природните ми инстинкти изобщо не ме тласкаха в тази посока и трябваше непрекъснато да съм нащрек. Но в един момент установих, че мога да се държа съвсем любезно с драгар, който ме обижда. Понякога си мисля, че това, повече от всичко друго, ме подготви за по-сетнешните ми успехи.

Продаването на ресторанта ми донесе по-скоро облекчение, отколкото печалба. Бях го поддържал сам, откакто се спомина баща ми, и се справях достатъчно добре, за да си изкарвам препитанието, но кой знае защо, така и не можех да се възприема като кръчмар.

Това обаче много остро ме изправи пред проблема с какво ще се препитавам — от утре нататък и през целия си живот. Дядо ми предложи да му стана ортак във вещерския му занаят, ала си давах сметка, че услугите му не се търсят много и че самият той едва свързва двата края. Получих предложение и от Кийра, която бе готова да ме учи на професията си, но източните крадци не взимат добра цена от драгарските прекупвачи. Освен това дядо ми нямаше да одобри, ако станех крадец.