Стивен Браст - Влад Талтош (Убиец на свободна практика. Том 1)

— Чакай — каза Кели.

Спрях се, предполагам най-вече поради пълно удивление.

— Какво?

— Не го убивай.

— Ти луд ли си? — Направих още една крачка. Херт ме гледаше абсолютно безизразно.

— Говоря сериозно — каза Кели.

— Радвам се.

— Не го убивай.

Спрях се и отстъпих крачка назад.

— Добре. Защо?

— Той е наш враг. Воюваме с него от години. Не искаме ти да влизаш и да ни решаваш проблема, и не искаме имперско, нито дори джерегско разследване за смъртта му.

— Знаеш ли, може да ти е трудно да го повярваш, но не давам и един писък на текла какво искате вие — казах. — Ако не го убия сега, съм мъртъв. Мислех, че бездруго съм мъртъв, но работите, изглежда, се решиха така, че може и да поживея. Няма да…

— Смятам, че можеш да уредиш той да престане да те гони, без да се самоубиваш.

Примигнах, после попитах:

— Добре де, как?

— Не знам — каза Кели. — Но погледни ситуацията. Ти му разнебити организацията почти до основи. Ще са му нужни всички ресурси само за да я възстанови. Той е в слаба позиция. Можеш да уредиш нещо.

Погледнах Херт. Лицето му беше все така безизразно. Казах:

— В най-добрия случай това означава, че просто ще изчака.

— Може би — отвърна Кели.

Обърнах се отново към него.

— Откъде знаеш толкова много как действаме ние и в каква ситуация е той?

— Работата ни е да знаем всичко, което засяга нас и тези, които представляваме. С него воюваме от години, по един или друг начин. Длъжни сме да го познаваме и да знаем как действа.

— Добре. Сигурно. Но все пак не ми каза защо трябва да го оставям жив.

Кели ме изгледа с присвити очи.

— Знаеш ли, ти си едно живо противоречие. Роден си в Южна Адриланка, източняк си, но ето, че цял живот правиш всичко възможно, за да го отречеш, да усвоиш нравите на драгарите, почти да се превърнеш в драгар, нещо повече, в аристократ…

— Това са глупости…

— Понякога подражаваш дори на речевите шаблони на аристокрацията. Мъчиш се да станеш… не богат, а властен, защото точно това цени аристокрацията над всичко останало. И все пак в същото време носиш мустаци, за да наблегнеш на източняшкия си произход, и се солидаризираш с източняците дотолкова, че както са ми разправяли, никога не си прилагал занаята си върху свой събрат, и всъщност си отказал предложението да убиеш Франц.

— И това какво…

— Сега трябва да избираш. Не искам от теб да се откажеш от професията си, колкото и отвратителна да е тя. Всъщност не искам от теб нищо. Казвам ти, че в интерес на нашите хора е да не убиваш това лице. Прави каквото искаш. — И ми обърна гръб.

Прехапах устна, удивен отначало, че изобщо мисля за това. Поклатих глава. Сетих се за Франц, който беше искрено доволен от това, че използват името му за пропаганда, след като е умрял, и за Шерил, която сигурно изпитваше същото, и си помислих за всичко, което Кели ми беше наговорил последните няколко пъти, когато си приказвахме, и за Наталия, и си спомних разговора с Пареш, сякаш преди толкова време, и как ме погледна накрая. Сега го разбрах.

Повечето хора никога не са имали възможност да избират на чия страна да застанат, но аз я имах. Точно това ми говореше Пареш, и Шерил, и Наталия. Франц бе помислил, че вече съм избрал. Двамата с Коути бяхме стигнали до точка, при която можехме да изберем страните си. Коути беше избрала, сега трябваше да го направя и аз. Зачудих се дали мога да избера да остана по средата.

Изведнъж престана да има значение, че стоя сред тълпа непознати. Обърнах се към Коути и казах:

— Би трябвало да се присъединя към теб. Знам. Но не мога. Или не искам. Предполагам, че до това се свежда.

Тя не каза нищо. Нито някой друг. И в ужасната тишина на тази гадна малка стаичка просто продължих да говоря:

— Каквото и да е това, в което съм се превърнал, то не може да погледне извън себе си. Да, бих искал да извърша някакво велико добро за човечеството, ако така го наричате. Но не мога и двамата сме затънали в това. Мога да рева и да вия колкото си искам, но това няма да промени мен, теб или каквото и да било.

Все още всички мълчаха. Обърнах се към Кели.

— Сигурно никога няма да разбереш колко много те мразя. Уважавам те и уважавам това, което правиш, но ти ме унизи в собствените ми очи и в тези на Коути. За това не мога да ти простя.

И тогава, само за миг макар, видях, че и в него има нещо човешко.

— Аз ли съм го направил? Ние правим това, което сме длъжни. Всяко решение, което взимаме, се основава на това, което е нужно. Наистина ли аз съм ти причинил това?