Стивен Браст - Влад Талтош (Убиец на свободна практика. Том 1)

„Разбирам“.

„Не е нищо сериозно“.

„Аха“.

Станах и минах покрай Коути, без да я докосна. Кели беше в другата стая, потънал в разговор с Грегъри и още няколко души. Никой не вдигна глава да ме погледне, докато излизах. Пристъпих предпазливо навън, но не видях подозрителни. Телепортирах се вкъщи — реших, че точно сега Крейгар ще се справи с нещата в кантората много по-добре от мен.

Стълбището до жилището ми се стори дълго и стръмно, а краката ми сякаш бяха станали оловни. След като се прибрах, рухнах отново на дивана и зяпах известно време в празното. Помислих да почистя, но всъщност нямаше нужда, а и нямах сили.

Лойош ме попита дали искам да видим някое представление, но не исках.

Няколко часа си точих рапирата, защото най-вероятно скоро щеше да ми потрябва. После отново позяпах в празното, но от небето не паднаха никакви идеи и не накацаха по мен.

След малко станах и взех една книга със стихове от Уинт.

Отворих я напосоки и попаднах на една поема, наречена „Погаснал“.

Прочетох я докрая и се замислих. Може би грешах. Точно тогава Уинт изобщо не ми се стори мътен.

Събудих се в стола, с книгата в скута. Бях схванат и уморен, което е нормално след спане в стол. Протегнах се да отпусна мускулите, след това се окъпах. Беше много рано. Сложих малко дърва в печката и ги запалих с магия, после си сварих няколко яйца и притоплих билковия хляб, който Коути беше опекла преди да си замине. Беше много хубав с чесново масло. Клавата също помогна, както и миенето на съдовете и почистването. Когато привърших, се чувствах почти готов да започна деня.

Написах няколко писма с указания до различни хора в случай, че ме сполети нещо фатално. Бяха изрични. Седнах и се замислих. Мразя, ама ви го казвам много сериозно, мразя да променям един план в последния момент, но друг начин не виждах. Коути нямаше да е в безопасност. Нещо повече, имаше вероятност Кели да се окаже прав. Не, просто нямаше начин да подредя нещата така, че всичките ми врагове да се унищожат взаимно. Трябваше да направя нещо друго. Премислих всички събития от последните няколко дни и възможностите си да се справя със ситуацията, която сам бях предизвикал, и в един момент се спрях на идеята да въвлека и дядо си.

Да, това можеше да свърши работа, стига да се появеше едва след като боевете приключат. Добавих към идеята няколко довършващи щриха.

Съсредоточих се върху Крейгар и скоро той каза: „Кой е?“

„Аз съм“.

„Какво има?“

„Можеш ли да се свържеш с Ищван?“

„Да“.

„Дай му новия адрес на Кели в Южна Адриланка и му кажи да чака там, скрит, днес следобед“.

„Ясно. Нещо друго?“

„Да“.

Дадох му останалите си указания.

„Наистина ли мислиш, че ще се хване, Влад?“

„Не знам. Но в момента това е най-добрият ни удар“.

„Окей“.

После извадих рапирата и направих няколко упражнения, за да отпусна китката. Гъвкава, но здрава, както винаги казваше дядо ми.

Много грижливо проверих всичките си оръжия, след което вкарах мислите си в ред и се телепортирах. Освен ако много не грешах, щеше да е днес.

Вятърът, който метеше по улиците на Южна Адриланка, беше отвратителен. Не беше непоносимо студен, но щипеше заради прахта, която вдигаше. Играеше бясно с полите на наметалото ми, когато се облегнах на една стена близо до щаба на Кели. Преместих се на едно по-защитено от вятъра място, което също така предлагаше по-добро укритие, макар и не толкова добра видимост. Наблюдавах стражите — обикаляха на групи по четирима. Стараеха се уж да наложат ред, макар да нямаше никакво безредие, и някои от тях, най-вече дракони, бяха или отегчени, или мърмореха недоволно. На текла, изглежда, им харесваше — можеха да се размотават по улиците и да се правят на важни. Точно те бяха единствените, които непрекъснато стискаха дръжките на оръжията си.

Интересното беше колко лесно човек можеше да различи политическите ориентации на минувачите. Нямаше черни превръзки на главите, но не бяха и нужни. Някои се озъртаха предпазливо по улиците или бързаха към целта си, сякаш се бояха, че ще ги видят навън. Други като че ли се наслаждаваха на напрежението, витаещо във въздуха, крачеха с вдигнати глави и се оглеждаха, сякаш нещо можеше наистина да се случи всеки момент и не искаха да го пропуснат.