Стивен Браст - Влад Талтош (Убиец на свободна практика. Том 1)

— Значи само ще ви дадат това, което искате?

Той поклати глава.

— Не могат да проведат пълно разследване, защото това ще разкрие колко са обвързани джерег с Империята, а самите джереги ще трябва да се отбраняват, и ще настъпи пълен хаос. Те знаят какво можем да направим, но не знаят какво ще направим, така че могат само да си вкарат войската, да се надяват, че ще допуснем грешка, ще изгубим доверието на гражданите и ще ни съкрушат — движението ни, както и гражданите.

Зяпнах го.

— Наистина ли го вярваш всичко това? Все пак не ми каза какво ще попречи на Херт да вземе шест-седем убийци и просто да ви помете.

— Ти самият не се ли опита да изиграеш Херт срещу Империята?

— Да.

— Е, нямаше нужда. Ние почти завзехме града, когато джерегът уби един от хората ни, и джерегите знаят много добре, че ако се повтори, Империята ще трябва да тръгне срещу тях. Как ще подейства това на нашия приятел Херт?

— Трудно е да се каже. Става безразсъден.

Кели отново поклати глава и се отпусна в стола си. За кого ли ми напомняше? За Алийра може би, с тази наперена поза. Може би за Мороулан с неговата увереност, че да, разбира се, че може да унищожи всеки, който му излезе на пътя, защото просто така стоят нещата. Не знам. Нямаше съмнение, че човекът е умен, но… тогава не знаех, а и досега не зная.

Тъкмо се опитвах да реша кой да е следващият ми рипост, когато Кели извърна глава, а Лойош се обърна рязко.

— Здравей, Коути — каза Кели.

Не се обърнах. Лойош засъска и чух как Роуца му изсъска в отговор. Лойош излетя навън и чух плясък на криле и още съскане.

— Здравей, Влад — каза Коути. — Тия двамата да ти напомнят нещо?

Чак тогава се обърнах и видях, че има кръгове под очите. Изглеждаше измъчена и уморена. Дощя ми се да я прегърна и да й кажа, че всичко е наред, но не посмях. Кели стана и си излезе. Предполагам, че е очаквал да съм му благодарен.

След като излезе, казах:

— Коути, искам да се измъкнеш от това. Тази групичка ще я прекършат и искам да те заведа някъде, където ще си в безопасност.

— Да. Разбрах го снощи, след като си заминах.

Гласът й беше кротък и не улових в него рязкост или омраза. Казах:

— Това променя ли нещо?

— Не съм сигурна. Искаш да избирам между вярата си и любовта си.

Преглътнах.

— Да, предполагам, че правя точно това.

— Сигурен ли си, че трябва?

— Трябва да съм сигурен, че си в безопасност.

— А за теб?

— Това е друг въпрос. Няма нищо общо с това.

— Единствената причина да направиш всичко това…

— Е да спася живота ти, по дяволите!

— Престани, Влад. Моля те.

— Извинявай.

— Направи го, защото си толкова задръстен с мисълта колко силен бил Херт, че не можеш да разбереш колко слаб е той в сравнение с въоръжената мощ на масите.

Понечих да й кажа да престане с тия глупости за „въоръжената мощ на масите“, но си замълчах. Помислих малко. Е, да, ако масите бяха въоръжени и имаха водачи, на които вярват и всичко останало, да, можеха да са силни.

— А ако грешите?

Тя млъкна и се замисли, което ме изненада. После отвърна:

— Помниш ли онзи ден пред стария ни щаб, когато се появиха стражите? Херт си стоя кротко, докато Господарката на дракони му режеше лицето. Херт я мразеше и искаше да я убие, но си стоя така и го изтърпя. Кой беше по-силният?

— Добре де. Господарката на дракони. И какво?

— Господарката на дракони си стоеше кротко, с бойците си и всичко, докато Кели излагаше исканията ни. Можеш ли наистина да допуснеш, че Кели е по-силен от един воин дракон?

— Не.

— Аз също. Силата му беше във въоръжената мощ на масите. Ти го видя. Смяташ ли, че ти, сам по себе си, си по-силен от това?

— Не знам.

— Признаваш ли, че може и да грешиш?

Въздъхнах.

— Да.

— Тогава защо не престанеш да се опитваш да ме пазиш? Обидно е, в добавка към всичко останало.

Отвърнах:

— Не мога, Коути. Нима не го разбираш? Просто не мога. Нямаш право да хвърляш така живота си на вятъра. Никой няма такова право.

— Сигурен ли си, че хвърлям живота си на вятъра?

Затворих очи и усетих, че сълзите, които се мъчех да пролея предната нощ, избиха. Спрях ги.

— Ще ме оставиш да го обмисля, нали?

— Да.

— Ще се върнеш ли у дома?

— Нека изчакаме, докато това свърши, и тогава ще видим докъде сме.

— Да свърши? Кога ще свърши?

— Когато Империята изтегли войските си.

— О!

Лойош се върна и кацна на рамото ми. Казах му: „Разбрахте ли се, Лойош?“

„Общо взето, шефе. Няколко дни няма да мога да летя много добре. Яката ме клъвна в дясното крило“.