Стивен Браст - Влад Талтош (Убиец на свободна практика. Том 1)

Неприятното беше, че вече не исках конфронтация. Онзи план предвиждаше Коути да е извън играта, за да мога аз да убия Херт, докато Ищван убива Квайш, а стражите убиват Кели и бандата му. Но не аз бях пратил съобщение до стражите феникс за това събитие; бяха го разбрали сами. Все едно, да вървят по дяволите.

Е, на този етап нямаше път за изтегляне. Херт щеше вече да е вътре, щеше да е разбрал, че съобщението не е дошло от Кели, и щеше да е разбрал, че около сградата има телепортна преграда. Щеше да реши, че дебна някъде отвън и чакам да го убия. Какво щеше да предприеме? Ами, можеше просто да се опита да излезе навън, надявайки се, че няма да се опитам да го убия при толкова стражи феникс наоколо. Или можеше да повика още охрана, да го обкръжат плътно и да излязат, и да се отдалечат достатъчно, за да може да се телепортира. В момента сигурно беше много ядосан.

Лейтенантката от предишния път не се виждаше. За сметка на това стражите на феникс се командваха от някакъв стар драгар, носещ синьото и бялото на дома Тиаса, под златния плащ на феникс. Имаше характерната, стегната и в същото време отпусната стойка на войник ветеран. Ако беше източняк, сигурно щеше да си е пуснал дълги мустаци, които да подръпва. Но не беше, затова от време на време се почесваше по носа. Иначе почти не се движеше. Забелязах, че мечът му е много дълъг, но лек, и реших, че не държа да се бия с него. След това ми хрумна, че е стар тиаса на команден пост в стражата феникс, и осъзнах, че е много възможно да е самият лорд Хааврен, бригадният генерал. Бях впечатлен.

Продължаваха да се събират източняци и стражи, а ето, че и Кели пристъпи навън и огледа, придружен от Наталия и още двама. Скоро се прибраха. От наблюдението на Кели не можах да разбера нищо. Малко по-късно излязоха Грегъри и Пареш и започнаха да говорят тихо на източняците. Реших, че им казват да запазят спокойствие.

Сключих пръсти. Затворих очи и се съсредоточих върху сградата отсреща. Спомних си коридора. Видях счупения порцелан на пода до десния ми крак, но го пренебрегнах: можеше да са го помели. Призовах в ума си една картина с червеникаво петно, което сигурно беше от алкохол, на пода и на отсрещната стена. После си спомних стълбището по средата на коридора, водещо вероятно до мазе, със завеса отгоре. Таванът беше с олющена боя и гнила дървения. От него висеше оръфано въже, сигурно държало някога светилник. Спомних си дебелината на въжето и как висеше оръфаният му край, и формата на нишките. Спомних си дебелия пласт прах зад завесата. И самата завеса, с изтъканите по нея спирали от тъмнокафяво и мръсносиньо, всичко това на избелял с времето зеленикав фон. Миризмата в коридора, душна и прашна, и толкова гъста, че почти я усещах с език; дори усетих вкуса на прахта в устата си.

Реших, че съм го получил. Задържах го там, закрепих го и изтеглих по връзката си към Глобуса, и силата потече през мен към формите, които бях създал, нишките се оформиха, завъртяха се и се заплетоха, докато повторят напълно картината, миризмата и вкуса, които държах в ума си.

Притеглих ги, плътно затворил очи, и разбрах, че съм попаднал някъде, защото червата ми се раздвижиха и ми прилоша. Усуках ги за последно, отворих очи — и да, бях там. Не изглеждаше и не миришеше точно както го помнех, но беше почти същото. Във всеки случай ме скриваше много добре.

Допусках, че в коридора ще има охрана, затова се постарах да запазя тишина. Случвало ли ви се е някога да чувствате, че сте готов всеки момент да повърнете и в същото време да трябва да пазите тишина? Но да не се занимаваме с това. Все едно, справих се. След малко рискувах да надникна през завесата. Видях, че един бодигард стои в коридора. Беше толкова нащрек, колкото можеше да е, когато не се случва нищо, което значи, че изобщо не беше нащрек. Дръпнах се бързо, без да ме види. Погледнах в другата посока, към задната врата, но не видях никого. Зад вратата сигурно имаше още един-двама, или при задния вход на самото жилище, но засега можех да ги пренебрегна.

Вслушах се внимателно и успях да различа гласа на Херт. Говореше безапелационно. Значи беше вътре. И беше добре защитен, разбира се. Изборът ми беше доста ограничен. Можех да се опитам да отстраня защитата му един по един. Тоест да измисля начин да кротна този, без да вдигам в тревога другите вътре, да скрия тялото и да изчакам някой да излезе да провери, след което да повторя упражнението. Изглеждаше привлекателно донякъде, но сериозно се съмнявах, че ще мога по този начин да премахна толкова много, без да вдигна шум. Пък и Херт можеше всеки момент да реши да изхвърчи навън, ако преценеше, че това е най-големият му шанс.