Стивен Браст - Джегала

Поиска да разбере с какво би могъл да ми бъде полезен. Имах чувството, че това изобщо не е толкова важно за него, тъй че си помислих за чупене на крака, но това бе просто защото бях в лошо настроение.

— Чайор — казах му. — Искам да го видя.

Той отвори уста, поколеба се, огледа ме, затвори уста и пак се поколеба. Всъщност не мога да чета умовете на хората, както го прави Деймар, но понякога, знаете ли, не ти е нужно — горкият тип се мъчеше да реши какъв е статутът ми, за да знае как да се обърна към мен: с „милорд“, с „момче“ или с нещо между двете. Имаше проблем, защото приличах на човек от простолюдието, с изключение на сабята на кръста ми. Съжалих го.

— Сър — заговори накрая — ако изчакате тук, ще проверя дали…

— Спести си го — прекъснах го. — Името ми е Мерс Владимир и тук не сте достатъчно, за да ми попречите да го видя. Допускам, че е горе по тия стъпала. Та значи ще съобщиш ли за мен, или просто да се кача?

Устата му се размърда беззвучно. Предполагам, че една от най-лошите черти в характера ми е колко много ме забавлява да причинявам притеснения на нещастните копеленца, които нямат никаква защита срещу мен.

— Не — най-сетне отвърна той, с тих, но спокоен глас. — Името ви е Владимир Талтош и ще се видите с Майстора на гилдията, когато той е готов да се види с вас. Той ви очакваше. Ще видя дали е свободен в момента. Извинете ме.

Някъде след около три години, докато гледах как гърбът му изчезва горе на стълбището, Лойош каза:

„Добре, шефе. Сега какво?“

Нищо не укрепва увереността у подчинените така добре, както едно бързо решение при неочаквани обстоятелства.

„Хмм“ — казах му.

Дотам бях успял да стигна, когато младежът слезе по стъпалата и ми даде знак да се кача. Седна и се зае отново, с каквото там правеше, без да ми каже нищо повече. И аз не казах нищо. Когато си надцакан, си надцакан.

Намерих за нужно обаче да перна наметалото настрани, за да мога бързо да стигна до сабята си, ако ми се наложи, и опипах изненадите, които бях оставил по себе си, за да се уверя, че са в готовност и достъпни.

Горният етаж беше едно-единствено помещение с висок сводест таван и украсено, представете си, със странна колекция от артикули, окачени по стените: снопче растения, ботуши, шапка, риза, черпак, чук, бутилка вино и прочие. След миг съобразих, че символизират някои или всички членове на Гилдията. Банално. Всичко, което стои изтъркано достатъчно дълго, става банално.

Чайор се оказа як плещест мъж с оредяла черна къдрава коса, спретнато подстригана брада и тъмни очи. Стана, щом се приближих, удостои ме с формален поклон и седна отново, докато ми сочеше един от столовете пред бюрото му. Имаше бюро, не маса. Облагите на властта: сдобиваш се с лично бюро. Не се подигравам. Помня как се чувствах, когато се сдобих с лично бюро.

Седнах.

— Лорд Талтош — каза той. — Уведомиха ме, че ще наминете.

— Бих предпочел да ме знаят като Мерс, ако нямате нищо против.

— Добре.

— Нещо против да ми кажете кой ви е уведомил?

— Съжалявам, не мога да го направя.

Така. Добре. Този разговор просто изобщо не тръгваше така, както го бях замислил. Цялата работа със сплашването бе започнала зле.

— Жалко — казах. — Имам врагове, знаете. Също и приятели. Ако не знам дали ви е предупредил приятел, или враг, това ме поставя в неловко положение.

— Приятел беше — увери ме той.

Тъй. За ваша информация, нямах нито един „приятел“, който да знае къде отивам.

— А ако беше враг, щяхте ли да ми кажете?

— Разбирам логиката ви. Но все пак…

— Мда. Е, щом е бил приятел, предполагам, че ви е помолил да ми съдействате?

Той се намръщи.

— Не точно.

— А-ха.

Почувства се неловко, което поне беше малко окуражаващо.

— Какво точно ви трябва?

— Дойдох тук да потърся роднините си — отвърнах. — Близките на майка ми.

— Да. Съжалявам за случилото се.

„Съжалявам за случилото се“, не „Моите съболезнования за загубата ви“.

Изсумтях.

— Ще разбера кой го е направил.

Той повдигна вежда.

— А след това?

— Ами, след това ще предам виновната страна на законно упълномощената власт, разбира се.