Стефани Гарбер - Легендата

„Просто слез от каретата — прошепна едно предупредително гласче в главата й. — Този тип е по-опасен, отколкото изглежда.“ Но Тела нямаше намерение да отстъпи пред самонадеян глупак, когото го мързи да отметне косата си от кръвясалите очи. Мразеше, когато хората използваха богатството и титлата си като извинение да се държат грубо; това твърде много й напомняше за баща й. А и каретата вече се издигаше в небето, бързо като собствения й ускорен пулс.

— Сигурно си от хората на Легендата. — Младият мъж се изсмя, но звукът бе пропит с толкова ожесточение, че Тела потръпна неволно. Златокоското се наведе напред в тясната кабинка и я заля с остър мирис на ябълки и раздразнение. — Напоследък се чудя за нещо и може би ти ще задоволиш любопитството ми — продължи той. — Чувал съм, че актьорите на Легендата никога не умират наистина. Ако те бутна навън, дали слуховете ще се потвърдят?

Тела не можа да прецени дали заплахата е реална, но не се сдържа да го захапе на свой ред:

— Може пък аз да те бутна.

Това й спечели нещо като усмивка с трапчинки, която би трябвало да е очарователна, но вместо това й вдъхна неприятно усещане, все едно скъпоценен камък ти намига от дръжката на двуостър меч. Тела се зачуди дали чертите на младежа не са твърде остри, за да бъдат привлекателни, или хубостта му е от онзи ослепителен вид, който причинява главоболие, опустошителна красота, която ще ти пререже гърлото, докато зяпаш унесено плаващите пясъци на студените му очи.

— Внимавай, малката. Може да си гостенка на императрицата, но повечето й придворни не са мили като мен. А аз изобщо не съм мил.

Хрус. Остри зъби отхапаха от бялата ябълка, после глупакът пусна небрежно нагризания плод и той падна върху пантофките на Тела.

Тя изрита ябълката към него и се престори, че изобщо не й пука за заплахите му. Даже извърна глава и погледна през прозореца на каретата, която се плъзгаше все така над града. Тактиката й явно проработи, защото с периферното си зрение го видя как затваря очи, докато возилото им се носеше над най-прочутите квартали на столицата. Някои си бяха спечелили позорна слава, като Квартала на подправките, където се предлагали всякакви незаконни наслади, или Храмовия квартал, средище на всякакви религиозни практики, където според слуховете имало дори църква на Легендата.

Беше твърде тъмно да различи подробности, но Тела продължи да зяпа през прозореца, докато каретата не пое надолу към двореца и гледката не се промени.

Първата й мисъл бе, че приказките лъжат.

Никога не си беше падала по замъци и дворци. От двете им Скарлет си фантазираше как богат благородник или млад крал я отвежда в каменна крепост накрай света. За нея замъците бяха бастиони, където да намери сигурност и защита. Тела ги виждаше като красиви затвори, в които те наблюдават, контролират и наказват, просто по-голяма версия на бащиното й имение.

Но докато каретата се спускаше бавно, Тела започна да се пита дали не е прибързала със заключенията си.

Винаги си бе представяла замъците като каменни градежи с мухлясали коридори и миризма на застояло, ала великолепният дворец на Елантин подпалваше нощта като съкровище, откраднато от леговището на дракон.

Младият благородник изсумтя пренебрежително, сигурно заради сащисаната й физиономия. Голяма работа. Не й пукаше какво си мисли за нея, дори го съжали, задето няма очи за красотата, която се ширеше под тях.

Дворецът на Елантин се издигаше върху най-високия хълм на Валенда. Прочутата златна кула се извисяваше в центъра му като пламтящ фар в отсенки на мед и корал. Величествена и права като игла, кулата се разширяваше при върха си като корона, огледален образ на Изгубената кула от тестето на съдбата. Тела затаи дъх. За пръв път виждаше толкова висока сграда, висока и сякаш жива. Владееше като безсмъртен монарх над пет куполообразни крила, разперени в ниското като върховете на звезда. И Тела щеше да живее в тази звезда цяла седмица.

Напълно забравила за изтощението си, тя седеше на ръба на седалката, изпъната като струна от нетърпение, докато каретата се спускаше към земята.

Младият благородник отново бе затворил сънливо очи. Тела му хвърли последен поглед и слезе от каретата в гигантския гараж.

Изглежда, беше последната пристигнала. Не се чуваше друг звук, освен тракането на зъбчатите колелета, които придвижваха кабелите на каретите. От актьорите на Легендата нямаше и помен, сестра й също не се виждаше никъде. Но между редиците поклащащи се карети стояха на пост стражи с брони и безизразни лица.