Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Земята се спускаше надолу от града към дърветата. Когато наближиха погребалните клади, Кристина улови ръката на Ема и тя стисна благодарно пръстите й — вече бяха достатъчно близо до множеството, за да видят погледите, вперени в тях, и да чуят шепота, надигнал се сред събралите се хора. Имаше съчувствие към семейство Блекторн, но и яростни погледи, отправени към нея и Джулиън. Джулиън беше довел Анабел в Идрис, а Ема бе тази, която беше счупила Меча на смъртните.

— Един толкова могъщ меч като Кортана няма място в ръцете на дете — подхвърли русокоса жена, когато Ема мина покрай нея.

— Всичко това мирише на черна магия — обади се някой друг.

Ема реши да се опита да не ги слуша. Взираше се право напред, видя Джия, застанала между кладите, облечена в бяло. Заляха я спомени от Тъмната война. Толкова много хора в бяло, толкова много запалени клади.

До Джия стоеше жена с дълга червена коса — майката на Клеъри, Джослин. До тях беше Мерис Лайтууд — в черната коса, разпиляна по гърба й, се виждаха множество сиви нишки. Като че ли говореше настойчиво на Джия, но бяха прекалено далече, та Ема да чуе за какво.

И двете клади бяха готови, ала все още не бяха донесли телата от Града на тишината. Бяха се събрали доста ловци на сенки, присъствието на погребения не беше задължително, но Робърт беше популярен, а смъртта му, както и тази на Ливи бяха шокиращи с ужаса си.

Семейството на Робърт стоеше близо до кладата вдясно — церемониалните му инквизиторски одежди бяха обвити около върха й. Щяха да бъдат изгорени заедно с него. Около натрупаните дърва стояха Алек и Магнус, Саймън и Изабел, до един облечени в ритуални траурни дрехи, дори малкият Макс и Рафи. Изабел вдигна поглед, когато Ема се приближи, и помаха за поздрав; очите й бяха подпухнали от плач.

До нея Саймън изглеждаше напрегнат като опъната тетива. Очите му се стрелкаха из множеството и Ема не можеше да не се зачуди дали търси същите хора, които и тя… хора, които би трябвало да бъдат тук, за да изпратят Робърт Лайтууд във вечния му сън.

Къде бяха Джейс и Клеъри?

Ловците на сенки никога не се бяха стрували на Кит толкова чужди, колкото в този миг. Бяха навсякъде, облечени в бяло, цвят, който той свързваше със сватби и Великден. Знамената, руните, проблясващите демонски кули в далечината… всички тези неща го караха да се чувства така, сякаш се намира на друга планета.

Да не споменаваме това, че ловците на сенки не плачеха. Кит и преди беше ходил на погребения, беше ги виждал и по телевизията. Хората обикновено държаха носни кърпички и хлипаха в тях. Но не и тук. Тук те мълчаха, изопнати от напрежение, чуруликането на птиците беше по-силно от говор и плач.

Не че самият Кит плачеше, не беше плакал и когато баща му умря. Знаеше, че това не е здравословно, но ако се вярваше на баща му, позволиш ли на скръбта да те прекърши, ще останеш прекършен завинаги. Кит дължеше твърде много на семейство Блекторн, особено на Тай, за да си позволи да рухне заради Ливи. Тя не би искала това. Би искала от него да бъде силен заради Тай.

Един след друг нефилимите се приближаваха до членовете на семейство Блекторн и им поднасяха съболезнованията си. Джулиън беше заел мястото на глава на семейството, служейки като щит за останалите, отбивайки хладно всички сърдечни опити да бъдат заприказвани братята и сестрите му, които се бяха скупчили зад него. Изглеждаше по-студен и далечен от обикновено, ала в това нямаше нищо чудно. Скръбта се отразяваше различно на всеки.

Означаваше обаче, че беше пуснал ръката на Тави, който бе отишъл при Дру и се притискаше в нея. Означаваше и че беше оставил Тай сам, така че Кит се приближи до него, чувствайки се впечатляващо глупаво в белите кожени панталони и яке. Знаеше, че това е официално траурно облекло, но имаше чувството, че е попаднал във видео клип от осемдесетте.

— Погребенията винаги са толкова тъжни — каза една жена, представила се като Ирина Картрайт, докато се взираше в Джулиън с дълбок съжаляващ поглед.

Когато Джулиън не отговори, тя обърна очи към Кит.

— Не си ли съгласен?

— Нямам представа — отвърна Кит. — Баща ми беше изяден от демони.

Ирина Картрайт като че ли се почувства неловко и след още няколко изтъркани фрази побърза да се отдалечи. Джулиън повдигна вежди насреща му, преди да посрещне следващия опечален.

— Телефонът още ли е у теб? — попита Кит и начаса се почувства като идиот. Кой отива при някого на погребението на близначката му и го пита дали телефонът му е у него? Особено ако в Идрис нямаше сигнал. — Искам да кажа, не че можеш да се обадиш. На когото и да е.