Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Съжалявам — каза Ема. — Съжалявам. Не исках да се срина така.

Част от косата й се беше освободила — ловките ръце на Кристина се вдигнаха и прибраха кичурите на мястото им.

— Когато чичо ми загина — рече тя, — беше погребан в Идрис, а аз не можах да присъствам на погребението му, защото майка ми мислеше, че в Идрис все още е опасно. Когато се прибра у дома и аз я прегърнах, дрехите й миришеха на пушек. Помислих си, че това е всичко, останало от чичо ми сега, миризмата на пушек върху дрехите на майка ми.

— Трябва да бъда силна — рече Ема. — Трябва да бъда опора за семейство Блекторн. Джулиън е… Прекършен, разбит, на парчета. Липсващ. Не, не липсващ. Просто не е с мен.

— Ти също можеш да скърбиш за Ливи — каза Кристина. — Тя ти беше сестра. Семейството е повече от кръвта във вените.

— Но…

— Скръбта не ни прави слаби — заяви Кристина твърдо. — Прави ни хора. Как би могла да утешиш Дру или Тай, или Джулс, ако не знаеш какво от нея им липсва? Състраданието е споделено. Да познаваш точните очертания на дупката, зейнала в сърцето от нечия загуба, е рядкост.

— Не мисля, че който и да било от нас е в състояние да разбере очертанията и мащабите на онова, което Тай загуби — рече Ема.

Страхът й за Тай беше наситен, постоянна горчилка в гърлото й, която се смесваше с тъгата й по Ливи и я давеше.

Кристина я потупа по ръката за последен път.

— Най-добре се облечи. Аз ще бъда в кухнята.

Ема се облече в полузамаяно състояние и се погледна в огледалото. Белите бойни дрехи бяха покрити с алените руни на траура, припокриващи се шарки, които бързо ставаха безсмислени за окото така, както една дума, повтаряна до безкрай, става безсмислена за ухото. Караше косата и кожата й да изглеждат по-бледи, дори очите й изглеждаха студени. Приличаше на ледена висулка, помисли си, или пък на острието на нож.

Само ако Кортана беше тук. Би могла да отиде в Брослинд и да крещи, и да крещи, разсичайки въздуха, докато не паднеше изтощена на земята — агонията на загубата, процеждаща се от всяка пора на тялото й като кръв.

Чувствайки се непълна без меча си, Ема слезе на долния етаж.

Даяна бе в кухнята, когато Тай слезе на долния етаж. Беше сам и тя стисна чашата, която държеше, толкова силно, че пръстите я заболяха.

Не беше сигурна какво беше очаквала. Останала бе при Тай през по-голямата част от нощта, докато той спеше, вцепенен, мъртвешки сън. Опитала се бе да си спомни как да се помоли на Разиел, но беше минало толкова време. Когато сестра й бе загинала в Тайланд, тя бе направила приношения от тамян и цветя, ала това с нищо не бе помогнало да запълни дупката в сърцето й там, където бе Ария.

А Ливи беше близначка на Тай. Никой от тях не бе познавал свят без другия в него. Последните думи на Ливи бяха: „Тай, аз…“. Никой никога нямаше да разбере какво бе искала да каже. Как би могъл да го преживее той? Как би могъл да го преживее който и да било от тях?

Бяха получили траурни дрехи от консула, което беше мило от нейна страна. Даяна носеше една от своите бели рокли и бойно яке; Тай беше в официално траурно облекло. Елегантно бяло сако, бели панталони и обувки, с които косата му контрастираше ярко. За първи път Даяна си даде сметка, че Тай ще бъде поразително красив, когато порасне. Толкова отдавна мислеше за него като за очарователно дете, че и през ум не й беше минало, че един ден по-зрялата идея за красота би могла да бъде отнесена към него.

Той се намръщи. Беше много, много блед, почти с цвета на избелена хартия, ала косата му беше грижливо сресана и той имаше овладян, почти обикновен вид.

— Двайсет и три минути — каза.

— Какво?

— Нужни са ни двайсет и три минути, за да стигнем до Полята, а церемонията започва след двайсет и пет. Къде са всички?

Даяна посегна към телефона си, за да изпрати съобщение на Джулиън, но си спомни, че телефоните не работеха в Идрис. Съсредоточи се , заповяда си.

— Сигурна съм, че идват…

— Исках да говоря с Джулиън. — Не звучеше заповеднически, по-скоро сякаш се опитваше да запомни дълъг списък с неща, от които се нуждаеше, в правилния ред. — Отишъл е с Ливи в Града на тишината. Трябва да знам какво е видял и какво са й направили там.

Аз не бих искала да знам тези неща за Ария , помисли си Даяна и начаса се скара на себе си. Тя не беше Тай. Тай черпеше утеха от фактите. Мразеше непознатото. Тялото на Ливи беше отнесено и заключено зад каменни врати. Естествено, че щеше да иска да знае: дали се бяха отнесли към тялото й с нужната почит, дали бяха запазили нещата й, дали бяха измили кръвта от лицето й? Единствено знаейки подобни неща, щеше да е в състояние да разбере.