Ли Бардуго - Шест врани

Иней наближи другия край на четвъртития двор и видя кого е избрал Гийлс за свои секунданти — Елзингер и Оомен, точно според очакванията й. Тя знаеше силните и слабите страни на всички Черни шипове, а също и на другите банди, които се разпореждаха по улиците на Кетердам — Остриетата на Харли, Лидитата, Чайките, Лъвските грошове и прочие. В задълженията й влизаше да знае, че Гийлс има доверие на Елзингер, защото двамата са се издигнали заедно в йерархията на Черните шипове, както и защото Елзингер приличаше на каменен зид — висок над два метра, целият в мускули, с дебел врат и широко, деформирано от побоища лице.

Добре че Големия Болиджър придружава Каз, помисли си тя. Колкото до избора на Йеспер за секундант, той не беше изненада за никого. Макар и нервак по природа, Йеспер нямаше равен в близък бой, със или без безценните си револвери, а и беше готов на всичко за Каз. Виж, изборът на Големия Болиджър й се стори по-нелогичен, но Каз беше настоял именно той да е вторият му секундант. Големия Бол беше бияч във Вранския клуб и умело изритваше пияници и скандалджии, обаче беше твърде тромав и бавен за сериозна схватка. Но пък поне беше достатъчно висок да гледа Елзингер в очите, без да точи врат.

Иней се постара да потисне лошите си предчувствия и нададе ухо да чуе думите, които Гийлс и Каз си разменяха, докато секундантите им се опипваха един-друг в търсене на скрито оръжие.

— Лошо момче — каза Йеспер, извади миниатюрна ножка от ръкава на Елзингер и я метна през двора.

— Този е чист — обяви Големия Болиджър, приключил с обискирането на Гийлс, преди да пристъпи към Оомен.

Каз и Гийлс обсъдиха накратко времето, споделиха подозренията си, че съдържателите на Кооперома са започнали да сервират разреден алкохол, след като им вдигнаха наема, изобщо заобикаляха всячески истинската тема, довела ги тук посред нощ. На теория щяха да си поговорят, да поднесат извиненията си, да обещаят, че ще спазват границите на Пето пристанище, а после всички да идат на кръчма — за това беше настоял Пер Хаскел поне.

„Много му разбира главата на Пер Хаскел“, помисли си Иней, загледана в стражите, които патрулираха по покрива като тъмни силуети на тъмен фон. Хаскел ръководеше Утайките, но в последно време рядко излизаше от топлата си стая, наливаше се с топла бира, строеше макети на кораби и разправяше надълго и широко за подвизите си на всеки, който се навиеше да го изслуша. Вярваше, че териториалните спорове може да се уреждат като в доброто старо време — с по някоя кратка схватка, последвана от дружеско ръкостискане. Само дето инстинктите на Иней крещяха в хор, че този път няма да стане така. Както би казал баща й, тази нощ сенките имаха собствен дневен ред. Нещо лошо щеше да се случи тук.

Каз стоеше, опрял две ръце върху вранската глава на бастуна си. Изглеждаше напълно спокоен, тясното му лице бе засенчено от периферията на шапката. Повечето членове на банди обичаха блясъка във всичките му форми — шарени жилетки, обсипани със стъкълца часовници, панталони с шантав десен. Каз правеше изключение от правилото, беше образ и подобие на сдържаността, тъмните му жилетки и панталони бяха със семпла и строга кройка. Отначало Иней беше решила, че е въпрос на вкус, но вече знаеше, че така Каз мълчаливо се подиграва на изтъкнатите търговци. Приятно му беше да изглежда като един от тях.

— Аз съм бизнесмен — беше й казал веднъж. — Нито повече, нито по-малко.

— Ти си крадец, Каз.

— Нали точно това казах?

В момента приличаше на проповедник, дошъл да говори пред циркови артисти. Млад проповедник, помисли си тя и тревогата я жегна отново. Каз беше нарекъл Гийлс стар и изхабен, но тази нощ лейтенантът на Черните шипове не изглеждаше нито стар, нито изхабен. Може и да имаше бръчици край очите и наченки на двойна гуша под бакенбардите, но иначе излъчваше самоувереност и опит. До него Каз изглеждаше… ами, изглеждаше на седемнайсет.

— Да си говорим откровено, я? И ние искаме дял от парсата — каза Гийлс, като почукваше по огледалните копчета на яркозелената си жилетка. — Не е честно всички богати туристи, които слизат на Пето пристанище, да остават за вас.

— Пето пристанище е наше, Гийлс — отвърна Каз. — Утайките имат правото на първия удар по гълъбчетата, дето идват да дирят разтуха.

Гийлс поклати глава.

— Още си млад, Брекер — каза той през снизходителен смях. — Явно не разбираш как стават тези неща. Пристанищата са градска собственост и ние имаме право над тях колкото всеки друг. Всички трябва да си изкарваме някак прехраната.