Стефани Гарбър - Каравал

Донатела Драгна

Скарлет препрочиташе писмото отново и отново. С всеки прочит му вярваше все повече, докато не му повярва извън всяко съмнение.

Играта още не беше приключила. И изглежда, Скарлет е била права — тазгодишният Каравал съдържаше и други пластове, освен отмъщение за случилото се между баба й и Легендата. Всъщност, по всичко личеше, че сестра й е сключила някаква сделка с господаря на игрите.

— Йо! — извика тя. — Йован!

Момичето се появи с отскоклива крачка.

— Заведи ме при Легендата — каза Скарлет.

— Какво означава това? — настоя Скарлет.

Легендата седеше срещу нея на кресло с мека тапицерия в цвят шампанско и гледаше през овален прозорец. Тази стая нямаше балкон. Самата стая изглеждаше болна… ако беше възможно помещение да се разболее. Беше просторна и боядисана в отсенки на бежовото, без други мебели, освен две избелели кресла.

Скарлет размаха писмото пред лицето на Легендата, който все така гледаше през прозореца към хората долу, които влачеха сандъци и мъкнеха торби, поели обратно към „истинския“ свят.

— Чудех се кога ще дойдеш — каза спокойно той.

— Що за сделка си сключил със сестра ми? — попита Скарлет.

Въздишка, после:

— Не съм сключвал никаква сделка.

— Тогава защо си ми оставил това писмо?

— И това не съм направил. — Господарят на Каравала откъсна най-после очи от прозореца, ала нещо в кроткото му изражение не беше наред… или просто липсваше.

— Помисли. Кой би искал да получиш това писмо? — попита той.

Кой друг, ако не Легендата — беше първата й мисъл.

— Не съм бил аз — повтори той. — Има и подсказка, не би трябвало да те затрудни. Помисли си кой би могъл да ти го е оставил.

— Донатела? — ахна Скарлет. Могла е да остави кутията на тоалетката, когато бе отишла да вземе въжето. — Но защо?

Глух за въпроса й, Легендата й подаде връзка писма.

— Трябва да ти дам и тези.

— Защо просто не ми кажеш какво става?

— Защото не влиза в ролята ми. — Легендата стана от креслото и се озова толкова близо до Скарлет, че телата им почти се докоснаха. Пак беше с фрак и цилиндър. Но не се хилеше, нито се смееше, нито правеше някое от другите налудничави неща, с които Скарлет се беше научила да го свързва. Гледаше я не просто за да я види, а сякаш се опитваше да й покаже нещо за себе си.

Отново я полазиха тръпки. Нещо определено липсваше в него, сякаш облаците са се разделили да открият слънцето, но на негово място има още облаци и нищо друго. Докато бяха в стаята на Тела, той сякаш нарочно бе демонстрирал лудостта си, накарал я бе да повярва, че всеки миг ще направи нещо откачено. Сега беше точно обратното.

Част от последната му реплика прозвуча отново в главата й. „Ролята ми.“

— Ти всъщност не си Легендата, нали?

Бегла усмивка.

— Това „да“ ли означава, или „не“? — Скарлет не беше в настроение за гатанки.

— Казвам се Каспар.

— Това също не е отговор — каза Скарлет и го изгледа ядосано, но в същия миг парченца от пъзела започнаха да се нареждат в главата й и оформиха картина, която й беше убягвала досега. Джобният часовник, който висеше на верижката си около врата й, изведнъж се сгорещи при спомена за прекъснатата изповед на Джулиан, сякаш нещо чисто физическо му беше попречило да изрече думите докрай. Същото нещо бе забелязала и при въртележката, точно преди тя да скочи в мрака.

— Магията пречи на актьорите да изричат определени неща? — предположи на глас тя.

И тогава си спомни още нещо, думи от един сън, който я бяха уверили, че няма да забрави.

„Казват, че всяка година Легендата носи различно лице.“

Не е било магия. А различни актьори. Това обясняваше и защо по-рано Каспар й се беше сторил по-блед и приглушен, като копие на истинската Легенда — явно наистина му е било направено заклинание за блясък и с края на играта заклинанието е започнало да отслабва. Сега ъгълчетата на очите му бяха зачервени, имаше и торбички. В тунелите светлата му кожа изглеждаше зловещо съвършена, но сега по брадичката му личаха малки белези от бръснач. Имаше дори лунички по носа си.

— Ти не си Легендата. — Този път беше твърдение, а не въпрос. — Затова каза, че няма да ми дадеш желанието. Ти си просто актьор и не можеш да сбъдваш желания.

Явно играта наистина не беше свършила.

Къде й е бил умът да си мисли, че пред нея ще се яви истинският господар на Каравала? Беше му писала години наред, преди да благоволи да й отговори.

— Легендата съществува ли изобщо?