Сергей Лукяненко - Дневен патрул

— Тигърчето ще го неутрализират оперативните служители. И четиримата заедно.

— Нямаме нужда от помощ, Алиска — добродушно каза единият от по-малките братя. — Ще се справим.

Лемешева помисли известно време и кимна:

— Добре, ще работите и тримата заедно. Виталий — ти минаваш в моя пряк резерв.

Върколакът радостно се усмихна. Ама че глупак. Ана Тихоновна ще го хвърли в огъня като подпалка. При това там, където е най-напечено.

— А ние четирите…

— Петте — вметна Лемешева.

Аха, значи дъртата проклетница е решила също да се включи в акцията?

— Ние петте ще направим Кръг на Силата — предложих аз. — И изливаме всичко върху Едгар. Дениска ще поддържа връзка с щаба.

Колата започна да подскача по някакви бабуни. Вече бяхме на път към дворовете.

— Да, това е единственото възможно разпределение — съгласи се Лемешева. — Внимавайте всички! Работим по този план!

Усетих някаква лека възбуда от това, че планът ми беше възприет изцяло. Все пак си оставам истинска бойна вещица. При всичките си лични проблеми. Точно затова рискувах да допълня, намесвайки се в неизменната привилегия на старшата да окомплектова групата:

— Обаче бих предложила предварително да се извика подкрепление. Ако маговете второ равнище са двама.

— Всички възможни подкрепления са извикани — сряза ме Лемешева. — Освен това имаме в ръкава си коз, и то асо.

Виталий погледна учудено старата вещица и гордо озъби вълчата си муцуна. Глупак и пак глупак. Не ставаше дума за него. Той не е никакво асо, най-много да е шестица, при това не коз.

— Край, момичета, започваме!

Микробусчето ни спря, Ана Тихоновна пъргаво изскочи навън, размаха лявата си ръка. За миг при пръстите й се завихриха малки кълба тъмен прах и аз по-чувствах как заклинанието за незабележимост обгръща двора. Сега каквото и да предприемем, хората няма да ни обърнат никакво внимание.

Изсипахме се като грахови зърна от микробуса.

Двор като двор. Южно Бутово. Ама че дупка обаче… По-добре човек да живее някъде в Митишчи или Литкарино, отколкото формално да се брои за московчанин и да живее в тези ужасни покрайнини. Сякаш всичко си беше нормално: и блоковете, и хилавите дръвчета, които се опитваха да се издигнат над трамбованата глина, и колите при входовете не бяха от най-мизерните, но…

— По-живо!

Лемешева така ме сръчка, че аз отскочих на около три метра от микробуса. Почти се проснах в пясъка, където две около петгодишни дечица, момченце и момиченце, обсъждаха тайнството на правенето на пясъчни фигурки.

Но дори дребосъчетата не ме забелязаха, макар че обикновено имат по-развита чувствителност към Различните.

Като три сенки край мен префучаха братята-вампири. Заобиколиха микробуса — вече в стадий на трансформация, от устата им напираха зъбите, а тенът им избледняваше като на мъртъвци. Типичен за неживите облик…

— Кръгът! — изрева Лемешева. Аз се изстрелях към колата, сграбчих за ръцете Оля и Лена. Леле колко е силна старата вещица!

А до входа, видим само за зрението ни на Различни, стоеше нисък, набит селяк… именно селяк, как другояче да го нарече човек, с изтъркани турски дънки, синтетична футболна тениска и някакво идиотско кепе на главата.

Съвсем зле.

Този „селяк“ се казва Семьон. И той е маг с потресаваща сила, нищо че дори не бърза да се възползва от нея. Още по-страшно е това, че той е маг с огромен опит в оперативната работа…

Усетих как погледът на Семьон се плъзна по мен — плътен, еластичен, гъвкав като хирургически инструмент. После Семьон се извърна и се скри във входа.

Много лошо!

В този момент Жана хвана ръката на Олга, Ана Тихоновна затвори кръга — и емоциите изчезнаха.

Ние се превърнахме в жив акумулатор, свързан с Едгар, който вече вървеше към входа с котешки, тихи стъпки, едновременно на човешкото ниво на възприятие и в Сумрака.

Едгар се изкачваше по стълбите, съшо като своя противник. Разбира се, не успя да го настигне. И когато се доближи до входната врата на апартамента на четвъртия етаж, там вече го очакваха. Всички ние, слети в Кръга на Силата, сега възприемахме света с неговите сетива.

Вратата зееше — на човешкото равнище на света. В Сумрака я закриваше плътна стена.

На стълбищната площадка стояха двама магове. Семьон и Гарик. Сега не можех да изпитвам никакви емоции, но с мислите не беше така. Те бяха студени, спокойни, бавни. Това беше краят. Двама магове, равни с Едгар, ако не и превъзхождащи го по сила.