Стен Никълс - Орки

— Защото следите им водят право тук. Кой друг може да бъде?

Един оръженосец се приближи към тях. Стотникът се наведе да изслуша доклада му, сетне го освободи.

— Труповете в изгорените къщи, господарю — обърна се той. — Всичките са на орки. Все женски и малки.

— И как са били избити?

— Не знаем, господарю. Телата са твърде обгорени.

— Значи Страк и бандата му са изпаднали до там да избиват своите! При това посягат на най-беззащитните.

— С цялото си уважение, господарю… — поде стотникът.

— Да, стотник?

— Причините за смъртта може да са различни. Нямаме доказателства, че Върколаците…

— Доказателствата са пред очите ни. И никак не съм изненадан, като знам на какво е способен Страк. За мен те са изменници. Нищо чудно да са се присъединили към унистите.

— Да, господарю — в гласа на стотника не се долавяше и капчица ентусиазъм.

— Съберете хората си, стотник. Нямаме време за губене. Видяхме достатъчно, за да издирим тези бандити и да ги спрем. Тръгваме веднага!

Не можеха да направят друго за Меклун, освен да пратят духа му на бога на войната и да предадат тялото му на земята.

След като придружиха Моббс до покрайнините на гората на Черна скала, Върколаците се насочиха на югозапад. Избраният път щеше да ги преведе между Тъкашка ливада и Кват — страната на джуджетата. Имаше и по-пряк път през Тъкашка ливада, но с все още пресни спомени от неприятностите, които им бяха създали хората от барикадата, Страк бе решил да не рискува и да избягва човешките селища. Планът му беше да заобиколи Тъкашка ливада и да се насочи към подножието на Карасчукар. Там щяха да свърнат на запад, в посока към Троица. Този маршрут силно удължаваше пътя, но според Страк бе най-безопасен.

Рано привечер зърнаха още едно стадо грифони. Животните се движеха на север, като препускаха с внезапни, насечени подскоци, характерни за техния вид. След около час високо в небето се появи ято дракони, които се рееха далеч на запад. Чудовищата очевидно се наслаждаваха на свободата си в тези смутни и несигурни времена. Те са такива и за орките, помисли си Страк.

Хаскеер, за когото всички тези картини бяха само досадна подробност, не спираше да хленчи.

— Дори не знаем за какво служи тази проклета звезда — мърмореше той непрестанно.

Търпението на Страк се изчерпваше, но той намери сили да отговори с привидно спокойствие:

— Знаем, че Дженеста я иска, което ни дава известно предимство. Повече засега не ти е нужно.

Но това не бе достатъчно за Хаскеер.

— И какво ще правим като открием втората звезда? Ами останалите три? Къде ще ги търсим? С кого ще се съюзим, когато всички се обърнат срещу нас? Как да…

— О, богове! — избухна Страк. — Престани да ми казваш какво не можем да правим! Съсредоточи се върху онова, което можем.

— Това, което можем , е да си изгубим главите! — Хаскеер дръпна рязко юздите и се върна в средата на колоната.

— Страк, не знам защо му позволи да остане — отбеляза Койла.

— И аз взех да се чудя — въздъхна той. — Може би защото не ми се щеше да разпускам дружината. А и въпреки всичко този негодник е добър войник.

— И скоро може пак да ни потрябва — намеси се Джъп. — Погледнете!

Стълб черен дим се издигаше от посоката, в която бе Тъкашка ливада.

Моббс беше доволен.

Бяха го освободили от коболдите. След като го спасиха, орките пощадиха живота му, въпреки страховитата си репутация. Ако имаше възможност да избира, би предпочел други пазачи на инструментума, но тези поне, изглежда, бяха твърдо решени да не го предават на Дженеста. От гледна точка на Моббс, това бе по-малката от двете злини. Той се надяваше, че е успял да им внуши, че от по-нататъшните им действия зависят бъднините на всички древни народи. На всичко отгоре се беше сдобил с оригинален документ с неоценима историческа стойност. Може би в края на краищата това премеждие нямаше да се окаже толкова лошо.

През последните няколко дни бе видял твърде много смърт и нещастия и сега всичко, което искаше, бе да се прибере у дома.

Изминаха близо шест часа, откакто орките го бяха придружили до края на гората на Черна скала и му бяха посочили накъде е север. Оставаше само да следва правилната посока, като се движи от дясната страна на гората. Това, което го смути след известно време обаче, бе размерът на тази гора. Краят й все не се виждаше, въпреки че поддържаше доста добро темпо. А може би просто не беше привикнал с подобни неща. Като истински книжник, свикнал да превива гръб над документи в някоя зле осветена стаичка. Предишния път, когато бе минал оттук, беше в плен при коболдите, които го държаха под чергилото на една каруца.