Стен Никълс - Орки

— Защо? — попита Страк.

— Закъсахме го с Дариг. Ранили са го в крака по време на боя с унистите. Въпросът е, че е в по-тежко състояние, отколкото предполагах. Има гангрена. Необходим ми е огън, за да нагрея инструментите си.

— Ще го режеш ли?

Алфрей кимна.

— По-добре да си изгуби крака, отколкото живота.

— Проклятие! Още един ранен войник, който ще трябва да носим. Само това ни липсваше, Алфрей. Как е той? — Страк кимна към Меклун.

— Не се подобрява, а има и признаци на треска.

— Ако продължаваме да окапваме в същия дух, скоро няма да има смисъл да се безпокоим какво ще направи с нас Дженеста. Както и да е, щом се налага — пали. Но нека огънят да е малък и покрит. Каза ли на Дариг?

— Той се досеща, предполагам. Колко жалко, наистина. Дариг е един от най-младите в дружината.

— Зная. Нещо друго да ти трябва?

— Имам билки, ще направя отвара, за да притъпя болката, можем да добавим и малко алкохол. Ще позволиш ли да използваме пелуцид?

— Взимай. Но сам знаеш, че не помага за болки.

— Е, поне ще му замъгли съзнанието. — След тези думи Алфрей се върна при своя пациент.

Койла зае мястото му.

— Ще ми отделиш ли минутка?

Страк изсумтя замислено.

— Какво ти е?

— Защо питаш?

— Защото напоследък не си на себе си. Унесен ми се виждаш. Пък и тази разпра с Хаскеер…

— Той си го търсеше.

— Щом казваш. Но сега говорим за теб.

— Всичко се обърка. Какво очакваш — да пея и танцувам?

— Помислих си само, че ако ти…

— Откъде тази трогателна грижа за здравето ми, десетник?

— Ти си командирът. В мой интерес е да си здрав. В интерес на всички ни.

— Няма да се огъна — ако това имаш предвид. Ще ви преведа и през тези премеждия.

Тя не отговори.

Той смени темата.

— Чу ли за Дариг?

— Да. Раната му смърди. Какво ще правим с коболдите?

Страк нямаше нищо против да разговарят за стратегия. На тази почва се чувстваше по-уверен.

— Ще ги ударим, когато най-малко очакват. Късно през нощта или призори.

— В такъв случай най-добре да тръгна със съгледвачите, за да проуча обстановката.

— Точно така. И аз ще дойда.

— Страк, Черна скала е обширно място. Ами ако коболдите са точно в центъра?

— Доколкото знам, повечето отряди са разположени извън пределите на главното селище. Вътре са настанени женските и малките. Така по-лесно ги охраняват.

— Което прави мястото двойно по-опасно. Ако се озовем в обкръжение…

— Ще внимаваме да не се случи и толкоз!

Тя го огледа. В очите й се четеше тревога.

— Даваш си сметка, че това е налудничаво, нали?

— Да имаш по-добра идея?

За един кратък миг се надяваше, че тя ще отвърне утвърдително.

Измина един час, през който Върколаците се готвеха за предстоящата схватка. След като прегледа оръжията си, Страк отиде до навеса, където бяха оборудвали лазарет. Алфрей сменяше превръзката на Меклун, докато в другия край лежеше Дариг с влажна кърпа на челото. По празния израз на лицето му и застиналата на устните измъчена усмивка, се виждаше, че младежът е дълбоко упоен. На трепкащата светлина на фенера Страк забеляза, че чаршафът, с който бе завит, е подгизнал от пот.

— Тъкмо на време — подметна Алфрей. — Ще ми трябва помощ.

— Готов ли е?

Алфрей погледна към Дариг. Младежът се изкиска на сън.

— Дадох му достатъчно пелуцид да поваля цял батальон. Ако и сега не е готов, никога няма да бъде.

— Мънички махагонови канарчета с вързани клюнчета — промърмори трескаво Дариг.

— Какво искаш от мен? — попита Страк.

— Първо извикай още някой. Ще са нужни поне двама да го удържат.

— Мънички птички… — повтори Дариг. — Мънички… мъничкииии…

Алфрей коленичи до него.

— Успокой се — прошепна той. Повдигна чергилото, зърна Джъп наблизо и го повика. Джуджето дотича и се пъхна под навеса.

— Имаш късмет — осведоми го Страк. — Ще държиш точно крака, който ще режем.

Под навеса вече нямаше свободно място. Джъп зае неохотно позиция при краката на оръженосеца.

— Май ще трябва да стъпя върху него — рече той.

— И без това едва ли ще забележи.

— В реката има невестулка — обяви Дариг.

— Дадоха му малко пелуцид за болката — обясни Страк.

Джъп повдигна вежди.

— Малко? Като гледам, май здравата се е надрусал.

— Е, каквото и да е, няма да действа вечно — припомни им Алфрей. — Да се захващаме за работа.

— Реката… реката… — повтаряше Дариг, облещил очи.

— Хвани го за глезените, Джъп — нареди Алфрей. — Страк, ти го натисни за ръцете. Не искам да мърда, когато започна.