Стен Никълс - Орки

Вратата зад Дженеста се отвори. Появи се генерал Кустан, придружен от неколцина стражници. Лицето му беше пребледняло.

— Някакви новини за нашите… бегълци? — попита тя.

— Да, и… не, Ваше Величество.

— Сега не ми е до гатанки, генерале. Говорете направо. — Тя потупа нетърпеливо с камшика по ботуша си.

— Получих съобщение от капитан Делорран.

Тя присви очи.

— Нататък?

Генералът извади сгънат пергамент от джоба си. Лицето му бе изпотено въпреки студа.

— Не зная обаче дали това са новините, които бихте искали да чуете, Ваше Величество.

Дженеста трепна и бавно вдигна камшика.

Звездна и лунна нощ. Отнякъде полъхваше приятен топъл ветрец.

Страк стоеше на входа на голяма колиба. Отвътре долитаха шумове.

Огледа се. На двора цареше мир и спокойствие, същото чувстваше и в душата си. Всъщност това бе единственото, което го безпокоеше. Не беше свикнал да се чувства в безопасност.

Поколеба се, сетне протегна ръка към вратата.

Преди да я бутне, тя се отвори сама.

Посрещнаха го глъчка и един силует, очертан от яркото сияние. Не можеше да различи чертите, само контурите. Фигурата пристъпи към него. Страк положи ръка на дръжката на меча си.

Фигурата се превърна в орка — същата, която бе срещнал и преди. Или която бе сънувал. Беше все така красива и горда, а в очите й се долавяше нежност и сила.

Страк беше изненадан. Тя също, но по-малко.

— Ти се завърна — рече му.

Той не знаеше какво да отвърне.

Тя се усмихна.

— Ела, празненството вече започна.

Той я последва в просторното помещение.

Беше пълно с орки — само с орки. Подредени покрай дългите маси, те се веселяха и пиеха. Орки, погълнати от приятелски разговори. Орки, които се смееха, пееха и се забавляваха с различни игри.

Върху масите бяха струпани подноси с ястия — месо, плодове, кани с вино. В огнището в ъгъла гореше огън, над който бяха подредени шишове с пернати. Мазнината им цвъртеше върху нагорещените въглени, а димът се издигаше през отвора на покрива. Из помещението се носеха омайни аромати. Сред тях Страк различи и миризмата на пелуцид.

В единия край на стаята неколцина мъжкари се бяха излегнали върху щавени кожи, пиеха и си разменяха закачки и шеговити истории. В другия младежи се хвалеха с първите си постижения или мереха сили в борба и фехтовка с дървени мечове. Не секваше възбуждащият ритъм на барабани. Между масите с врясъци се гонеха малки.

Въпреки че беше странник, мнозина го посрещнаха с добросърдечни усмивки.

— И ти ли празнуваш? — попита го орката, взе кана от минаващия наблизо прислужник, сръбна си и му я подаде.

Страк надигна жадно каната. Беше грян ейл, подправен с мед и аромати, чудесен на вкус. Изпи го всичкия.

Орката се приближи до него.

— Къде се изгуби? — попита го тя.

— Не е лесно да се отговори.

— Пак се обгръщаш в мистерия.

— За мен ти и това място сте мистерия.

— Няма нищо мистериозно нито в мен, нито в мястото.

— Не съм на същото мнение.

Тя поклати глава.

— Но въпреки това си тук.

— Това не означава нищо за мен. Къде е това «тук»?

— Виждам, че си все тъй забавен като първия път, когато се срещнахме. Последвай ме.

Тя го преведе през помещението към малка врата. Оказа се, че тя води към задния двор. Хладният вечерен въздух имаше отрезвяващ ефект, а когато вратата зад тях се затвори, глъчката поутихна.

— Виждаш ли? — Тя вдигна ръка към нощния пейзаж. — Всичко е, каквото трябва да бъде.

— Както би трябвало да бъде. Само че вече…

— Пак говориш неразбираемо.

— Това, което исках да попитам, е — така ли е… навсякъде?

— Разбира се! — Тя се поколеба, сетне изглежда си науми нещо. — Ела, ще ти покажа.

Двамата стигнаха до далечния край на поляната. Когато наближиха, Страк видя, че има стобор за коне. Повечето бяха великолепни бойни животни, с красива осанка и безупречно изработени, блестящи амуниции. Орката избра два от най-хубавите — бяла кобила и черен жребец.

Каза му да се качи на седлото. Той се поколеба. Тя се покатери на бялата кобила с ловки и опитни движения, гъвкава и уверена, сякаш се бе родила на седло. Той се метна на жребеца.

Подкараха конете. В началото тя водеше, но скоро той я застигна. Тревата беше мека като кадифе.

Сребристи лунни лъчи озаряваха короните на дърветата и караха нощната слана да блести. Далечните хълмове изглеждаха като покрити със сняг, въпреки че нощта бе топла и мека.

Пред погледа му се редуваха блещукащи езера и пълноводни реки. Тропотът на копитата вдигаше ята птици. В гората жужаха рояци насекоми, някои от които святкаха като трепкащи фитили. Навсякъде животът кипеше с пълна сила.