Стен Никълс - Орки

Все още погълнат от размисли за последния си сън, Страк крачеше през площада за среща с Релстон. Той зърна едно семейство, чиито оцелели членове се бяха уловили за ръце около погребална клада. Най-малкото даваше воля на болката си, бе с покрито с мехури лице, а по-голямото му братче бе стиснало устни в израз на мрачна решимост, макар че ефектът донякъде се смекчаваше от стичащите се по бузите му сълзи. Старицата до него не можеше да овладее мъчителната си кашлица.

Страк зърна Релстон, който тъкмо свиваше зад ъгъла. Главнокомандващият едва успя да отскочи от пътя на натоварена с трупове каруца. После спря да размени няколко думи с мъж с окървавена превръзка и сетне се приближи към капитана на Върколаците.

— Ще ми направиш ли компания да пием по едно, Страк? — попита той с нетипична за него прямота. Дори не изчака отговора.

Страк тръгна с него.

— Къде отиваме?

— На стената откъм залива. Ще ти покажа как вървят поправките. — Двамата продължиха да крачат забързано из многолюдната улица. Главнокомандващият го поглеждаше крадешком, сякаш не знаеше какво да каже. Страк нямаше никакво намерение да го улеснява.

Накрая мъжът произнесе неловко:

— Вие спасихте положението. Ти и твоята дружина. Моите хора просто не са свикнали на такива големи битки. Ако не бяхте вие, нямаше да се справим. Благодаря ви.

Страк кимна.

— Но все още се чудиш дали унистите щяха да ви нападнат, ако не бяхме тук.

— Все някога щяха да дойдат. Хоброу е фанатик.

Слънцето вече беше на един пръст над хоризонта — злокобно сияеща оранжева топка. Релстон примижа срещу него.

— Кога според теб ще е следващата атака?

— Веднага щом приключат с молитвата, предполагам. Какви са ви плановете?

Бяха стигнали стената. Главнокомандващият се приближи към овъглените останки на една врата, наведе се и се промуши под одеялото, което закриваше отвора. Под краката им хрущеше твърда пепел. В помещението цареше сумрак.

— Ще продължаваме както досега. И ще се молим.

— Това добре — кимна Страк, — но едва ли ще е достатъчно. Рано или късно обсаждащите винаги надделяват над обсадените.

Релстон прекрачи неколцина войници, които бяха заспали на пода. Наведе се и вдигна една манерка от земята. Отпуши я и сръбна от нея. След това я подаде на Страк.

— Имаме вътрешни източници на вода. Можем да издържим, стига да не направят голям пробив.

— Само дето не разполагате с достатъчни запаси от храна — припомни му Страк и също надигна манерката. — А те имат.

Главнокомандващият не успя да прикрие отчаянието си.

— Само боговете знаят колко още ще издържим при загуби като вчерашните! А те разполагат с достатъчно хора да ни тормозят по цели нощи. Какво да направим?

— Не зная. Но сигурно може да се измисли нещо. А междувременно ще чуеш ли един съвет?

— Казвай. Нали не съм длъжен да се вслушвам в него?

— Имаш ли достатъчно пожарникари за следващата атака.

— Разбира се.

— В такъв случай събери група, която да се запаси с масло за готвене, смазка за каруци — всичко, което може да гори. Нека напълнят със запалителни течности гърнета и прикрепят към тях напоени фитили. Така ще можем да отвърнем на врага със същото.

Релстон се ухили мрачно и отвърна:

— Дето се казва, да борим огъня с огън?

— Точно така. Едва ли хората ти ще имат някакви морални задръжки, след онова, което унистите направиха със селището ви снощи. Когато дойдат отново при стените, ще ги посипем с огън и жупел.

— Проблемът е — отбеляза спокойно Релстон, — че техните пожарникари са повече от нашите. При тях няма жени и деца, които да им изяждат запасите. — Той се надигна изнурено. — Най-добре да се връщам в строя. Сигурно скоро ще започне атаката.

Страк изкатери стената, от която се виждаше главният лагер на Хоброу. Повечето унисти все още бяха на колене. Самият Хоброу стоеше на едно хълмче, разперил ръце към множеството. Но лекия вятър с дъх на солена вода отнасяше думите му надалеч и Страк не чуваше какво им говори. Със сигурност обаче не бяха топли слова за орките и пантеонистите.

От мястото, където се намираше, Страк стана свидетел на един разгорещен разговор. Хаскеер ръкомахаше, Койла правеше успокоителни жестове, но когато забелязаха Страк, млъкнаха и се отправиха към него. Защитниците, които срещаха, бързо им правеха път.

Той слезе при тях и те заговориха едновременно.

— Млъквайте! — сряза ги Страк. — Последното, което искам да чувам сега, са караници. — Той кимна към близкия навес. — Влизайте там. Трябва да поговорим.