Глен Кук - Мрачни времена

Дъртият си пое дъх и това сякаш подсили излъчваната от него мощ.

— Тази вечер ще бъде различно. — Той говореше нормален талиански без акцент.

— Техният господар е възстановил силите си.

Говорителят ме прониза с поглед, а после и Гоблин, и Едноокия.

— Аха. Така, значи.

— Точно така — винаги съм искал да направя това, когато някой дъртак издава тайнствени звуци и когато ми се удаде идеалната възможност, не можах да се сдържа.

Огледах с бялото на очите си свитата на Говорителя. Майсторът на меча ми се стори твърде едър и набит за славата, която му се носеше. Така си е. Отвъд културната граница проникват твърде малко неща.

Внуците изглеждаха като повечето мъже Нюен Бао в разцвета си — сякаш ако се усмихнат или изобщо изразят някакво чувство, ще загубят душата си. Все едно имат тапи от кактус в задника, по думите на Гоблин.

Продължих с работата си, докато Кай Дам обмисляше нощта. Свитата му не ми пречеше.

Кофата дойде.

— Всичко е готово, шефе.

Съдейки по шума, вдиган от войниците на Господаря на сенките, те бяха готови за игра. Тръбите им зареваха като разгонени бикове.

— Няма да чакаме дълго — измърморих аз. Но те можеха да си протакат още двайсет години. Нямах нищо против. За никъде не бързах.

Откъм улицата се зададе талиански вестоносец, спря да си поеме дъх и изхъхри, че Могаба искал да отида при него.

— Тръгвам. След по-малко от пет минути — отвърнах и се взрях в мрака. — Дръж крепостта, Кофа.

— Само това му трябваше на този отряд. Още един смешник.

— О, ще ги разбия!

Кай Дам каза нещо. Майсторът на меча се загледа вдясно. Докато сърцето отмери един удар, над хълмовете блесна призрачно сияние. Звезда? Отражение на звезда? Не. Нощта бе хладна, мокра и облачна.

— Може би се случва нещо повече от онова, което е видимо за очите, Кокален воине.

— Може би. — „Кокален воин“? Ала за разлика от Нюен Бао, ние не сме воини. Ние сме войници.

Старецът бързо го проумя.

— Както кажеш, Каменни войнико. Всичко може и да е не каквото изглежда — Дали тези прякори просто му хрумваха?

Като че не беше доволен от извода си. Обърна се и заслиза припряно по стълбите. Внукът му едвам успяваше да го настигне.

— Какво беше това? — попита Кофата.

— Понятие си нямам. Негово светейшество, Принцът на отряда ме извика. — Щом стъпих на стъпалото, погледнах Едноокия. Дребният магьосник се беше втренчил в хълмовете, горе-долу в същата посока, накъдето се взираше и Кай Дам. Изглеждаше и озадачен, и нещастен.

Нямах време да го разпитвам. Нито пък желание.

Вече бях получил достатъчно лоши новини.

Могаба е висок над два метра. Ако по него има някакви тлъстини, те трябва да са между ушите му, защото навсякъде другаде няма нито грам — само кости и мускули. Движи се като котка и от най-лекото му помръдване блика чисто, плавно изящество. Той полага големи усилия мускулите му да останат твърди, но да не пораснат прекалено. Много е тъмен, но по-скоро тъмен махагон, отколкото абанос. Излъчва увереност и непоклатима вътрешна сила.

Находчив е, но никога не се усмихва. Когато се развесели, то е съвсем повърхностно, за ефект, илюзия, предназначена за публиката. Самият той не го чувства, а вероятно и не го разбира. По-съсредоточен човек от него не се е раждал. Съсредоточен е главно върху сътворяването и поддържането на мита за Могаба, най-великият воин, живял някога.

Почти толкова добър е, колкото му се иска да бъде. Може и да е толкова добър, колкото си мисли. Не съм виждал човек да притежава равни на неговите умения.

И другите Нар са почти толкова добри и почти толкова нагло самоуверени.

Самомнението на Могаба е големият му недостатък, но не ми се вярва някой да успее да го убеди в това. Той и славата му стоят в центъра на всяка негова мисъл.

За жалост самолюбието и възхищението от самия себе си не винаги са качества, които вдъхновяват войниците да побеждават в бой.

Всички останали недолюбваме Могаба. Неговата непреклонност раздели Отряда на две части — Старата банда и Нар. Могаба възприема Черния отряд като вековен свещен поход. Ние от Старата банда го смятаме за едно голямо семейство, което никак не се разбира помежду си, но трябва да оцелее в един свят, който ни дебне да ни спипа.

Спорът би бил много по-ожесточен, ако Тъкача на сенки не беше наоколо да развее мантията на големия общ враг.

Мнозина от хората на самия Могаба никак не са въодушевени от начина, по който работи умът му напоследък.