Глен Кук - Стоманени сънища

— Има ли някакъв начин да останем тук и да се предрешим на войници на Сенчестите господари? — попита Кинжала.

— Не, уменията ми не са достатъчни. Най-добре за нас ще е да се върнем на север, докато той не спре да ни преследва, и после постоянно да го изнервяме, докато решим какво да предприемем след това.

Нараян бе започнал да се тревожи, че ще пропусне отложения Празник. Макар да бях издържала първото изпитание, той се отнасяше подозрително към желанието ми да стана Дъщерята на нощта. Един поход на север би го убедил. А и войниците имаха нужда известно време да са по-далеч от опасността, за да се възстановят и осмислят успехите си.

— Мъжете в града? — попита Кинжала.

— В по-голяма безопасност са, отколкото преди. Сега Тъкача на сенки не може да се добере до тях.

Нараян недоволстваше — Синдху беше останал там, в Деджагор.

— Могаба ще се справи — уверих ги аз. — Той го умее.

Да — и то прекалено добре. Ако поемехме заедно по пътя, между мен и него щяха да възникнат дрязги.

Никому не се тръгваше обратно на север, освен на Нараян, но никой не оспори решението ми.

Определено бях затвърдила позиции.

Като магьосник Пушека не можеше да предизвика земетръс, но за възможностите си, които той добре познаваше, бе умел и сръчен. И тъй като предварително бе наясно, ставаше по-малко уязвим.

Жената знаеше всеки негов ход? Значи командваше някакво неподозирано разузнаване, което шпионираше за нея. Трябваше да ги заслепи само за няколко минути.

Търчеше из двореца и се криеше от работодателите си, които го издирваха. Хлътна в една от своите защитени стаи и залости вратата.

Очевидно бяха проникнали в защитата му, защото мъжът намекна, че тя знае всичко и явно имаше предвид, че е надничала и тук. Тя бе нещо повече от онова, за което се представяше. Много повече. Тя беше Дъщерята на нощта. А онзи глупак, принцът, изглеждаше заслепен от нея. Не бяха ли излезли и тази вечер в Градината?

Никой не можеше да я спре освен него. Може би по-късно щеше да успее да се отърве и от Дълга сянка.

Лицето на Господаря на сенките се оформи в ума му. Краката му омекнаха. Той разтърси яростно глава, прогони привидението и припряно се залови да проверява защитата си.

Откри малка пробойна, през която би могъл да проникне някой зъл дух. А също така и сянка.

Запуши пробойната, а после приложи магия, която разширяваше неговите възможности. Тя щеше да скрие местонахождението му, докато не се превърне в обект на много упорито издирване. Така подсигурен, той напълни малка сребърна купа с живак от едно плоско шише — действаше бързо, доколкото му стигаше смелостта. Още преди да е свършил, го хвана страх, че се бави твърде много.

Врявата пред вратата премина в думкане и крясъци. Той не им обръщаше внимание.

Ужасяващият образ се появи на повърхността на живака — изражението му бе слисано. Той изговори някакви думи, ала звук нямаше. Господарят на сенките беше твърде далеч, а силата на Пушека — прекалено немощна. Малкият магьосник ръкомахаше яростно: „Внимавай!“ Стресна се от собствената си дързост. Но моментът бе отчаян и се нуждаеше от отчаяни мерки.

Пушека грабна лист и мастило и започна да дращи. Опитваха се да разбият вратата. Проклятие! Жената бе откликнала бързо.

Той вдигна посланието си пред очите на Дълга сянка. Господарят на сенките го прочете веднъж. После — още веднъж. След това погледна магьосника в очите и кимна. Изглеждаше озадачен. Започна да изговаря внимателно думи, за да може Пушека да чете по устните му.

Вратата започна да поддава. Сега и нещо друго се опитваше да проникне вътре — то дращеше и разкъсваше запушената пробойна.

Вратата поддаде още малко.

Пушека бе разбрал съобщението до половината, когато запушалката на пробойната изскочи. Гъст пушек нахлу в стаята и от него сърдито го загледа едно лице — противно, острозъбо и изпълнено с мрачна решителност. Бе дошло за него. Магьосникът писна, подскочи и преобърна масата и купата.

Вратата поддаде точно когато демонът го улови. Пушека изпищя и пропадна в бездната от ужас.

Стражите погледнаха, изругаха, пуснаха тарана и побягнаха. Принцът влезе в стаята и видя чудовището, награбило Пушека. После и Радишата се промъкна зад гърба му.

— Какво е това, по дяволите?

— Не зная. Но не мисля, че трябва да останеш тук, за да разбереш. — Той се огледа за оръжие и осъзна колко абсурден бе този подтик в мига, в който грабна една остра като меч отломка от касата на вратата.