Ник Перумов - Черното копие и сянката на Властелина

- Ти виждаш, о могъщи, никой от нашите мъже не е ходил във Форност! - умоляващо гледайки отдоу-нагоре към невъзмутимото и непроницаемо лице на Наместника, говореха те. - Ето, всички те са пред теб и въпреки че нямаме никаква вина, ние молим - посочи ни с какво да заслужим прошката на Великото обединено кралство?

Хобитът се намръщи и тръсна глава, припомняйки си тази сцена, която със затаен дъх следеше цялата войска. Ако Наместникът приеме настойчиво предлагания му мир, за тях се отваря шанс да настигнат оцелелите подстрекатели още в Ангмар, а ако не - ще се наложи да се изчепкват тези инати от планинските им скривалища и кой знае колко животи ще се загубят за това?

Наместникът прие мира. Той наложи данък на Ангмар, задължи старейшините да предадат заложници, да свалят оръжието: мечове, секири, брони, шлемове, особено страшните ангмарски арбалети, като остави само лъковете за защита на стадата от вълци; също така определи отряди за построяване на наблюдателни постове на проходите в Ангмарските планини. Той изиска и залавянето на скрилите се бунтовници, но старейшините само навеждаха още по- ниско своите жилави, несвикнали да се кланят гърбове, и твърдяха едно и също: всички дръзки нападатели без забавяне са минали през Ангмар към прохода, трябва да ги търсят зад Карн Дум. Като разпрати отряди по главните селища в Ангмар, Наместникът с отбрана дружина от хора и джуджетата се хвърли в преследване на бегълците по едва забележимите следи на тесните планински пътечки. Да ги преследват се оказа много трудно - случваха се и срутвания, и незнайно откъде взели се стрели намираха несполучил арнорец, небрежно свалил шлема или доспехите си; освен това Олмер, отвеждайки своите хора към непознатите пространства зад Гундабад, бе разделил войската си на десетки малки отряди, които вървяха по различни пътища. Много малко успяваха да научат и от местните жители - независимо от показната покорност, във всяко село ги посрещаха злобни, изпълнени с ненавист погледи, които им хвърляха тайно след тях изправилите се ангмарци. И ако не беше опитът на изкусните следотърсачи, такива като Рогволд, никога нямаше да успеят да открият следата на изчезналите конни дружини на Олмер. Пехотата му беше унищожена в по-голямата си част още в първата битка, а да се изтръгнат от смъртоносната прегръдка на хирда успяха само неколцина. Оцелелите или попаднаха в плен, или се разбягаха във всички посоки, с изключение на орките. Те, оставяйки на бойното поле почти три четвърти от своите, не изоставиха Олмер и из рядко откриваните от преследвачите лагери се намираше ту груба, обкована с желязо оркска обувка, ту тежък разцепен щит с едва различима Бяла ръка, а веднъж предният патрул дори домъкна мъртъв орк - по всяка вероятност ранен и доубит от своите. Показаха се и хазгите. Няколко пъти техните дебели, безпогрешни стрели изхвърляха от седлата арнорските конници; бяха виждали и самите тях, винаги отстъпващи последни.

Ангмар оставаше зад гърба им. Демонстрирала покорност, но наистина ли покорила се страна? Сърцето подсказваше на хобита, че с този народ ще има още много грижи; на същото мнение бяха и неговите приятели. Олмер изчезна - скри се зад забуления от ниски снежни облаци проход. Наместникът обяви на войската, че се връщат обратно.

- Ние не можем да блуждаем безкрайно в заснежените безплодни земи! - говореше той. - Ако смутителите на реда са решили да се скрият там - е, какво пък, очаква ги бърза смърт от глад и студ. А обратно в Ангмар няма да ги пусне и дружината, която остава тук. Граничните постове на Беорнингите също са предупредени - врагът няма да премине и там. Нашата работа тук е свършена...

Хората и джуджетата приветстваха думите му с гръмки одобрителни възгласи. Мълчаха само тези, на които се падна да зимуват тук до идването на смяната. Джуджетата имаха намерение да огледат старите си селища по най-северните склонове на Мъгливите планини и също не искаха да воюват повече. Поведе ги младият и пламемен Хедин, син на Хорт. На Фолко, Торин и Дребосъка не им оставаше нищо друго, освен да вървят по-нататък. Не се решавайки, обаче, да разкрият на когото и да било целта на своето пътуване, те казаха на Рогволд, че нямат намерение да се връщат в Арнор, а ще си опитат щастието на Изток, в Еребор, където старият им другар Дори събира за похода в Мория всички смели тангари. Опечаленият стотник започна да възразява, но Торин отрицателно клатеше глава в отговор на всичките му увещания и молеше само за едно - заради старата им дружба да помогне с припасите и топлите дрехи за из път. Стотникът обеща съдействие, и ето че приятелите седяха недалеч от водещия към прохода път, от време на време поглеждайки към смътно чернеещите се, съвсем близки масиви на планините. От другата страна на сивия склон имаше клисура, обрасла с мрачна елова гора; там, от стария ангмарски пост, започваше пътят към прохода. Предните патрули на Арнор се върнаха преди няколко часа - следите на врага се губеха зад планинските стръмнини.