Джоэл Розенберг - Пурпурно небе

— Как предпочиташ яйцата? — попита тя.

— Да не са сурови. — Този път усмивката му бе по-естествена. — Може и бъркани. Да не са препържени, ако може. — Закачи колана с меча на облегалката на стола и се отпусна тежко.

Много време беше минало, откакто бе приготвяла храна за млад човек, но й стана приятно, че все още умее да направи нещата както трябва. Въпреки че бе кльощав, Иън погълна четири наденички, три яйца, две препечени филии, изпи огромна чаша портокалов сок, а най-накрая тя сложи пред него и пържените филийки.

Загреба с лъжичката масло и го размаза отгоре, а след това ги заля с брезов сироп.

— Моля те, госпожо Хансен, преядох…

— Ти сам попита за сиропа — каза тя и му даде знак. — Опитай.

Лицето му се изкриви недоверчиво, но въпреки това той си отряза малко парче и го лапна предпазливо. Веждите му се вдигнаха нагоре.

— Доста… хубаво. Различно.

— Надявам се, че го казваш в положителен смисъл, млади човече — каза тя.

— Именно — отвърна той и отхапа нова хапка. — Забележително. Нещо като сироп, но е много вкусен, наистина.

Дори не бе забелязал, че тя не си е сложила чиния. Беше гладна, но щеше да се почувства неудобно да яде пред него, защото той веднага щеше да забележи колко малко ядеше напоследък.

Беше си сипала чаша кафе, седеше на масата срещу него и го чакаше да заговори.

— Искам да те помоля за нещо — каза най-сетне той.

Тя кимна и изви едната си вежда.

— Искам да пазиш едно нещо.

— Дълго ли? — Тя поклати глава, когато той кимна. — Не съм сигурна, че можеш да разчиташ за много дълго на мен.

Усмивката му стана широка.

— И това съм го измислил.

— Разкажи ми тогава — подкани го тя.

— Така, сега внимавайте с нея, внимавайте, нали ви казах! — Гласът на Иън се носеше отдолу, докато Джеф Бйерке проверяваше каишите на импровизираната люлка за последен път, преди да я спуснат в дупката.

Въжето под мишниците й се изпъна, но тя успя да удържи част от тежестта си като стисна с длани, облечени в ръкавици, въжето и само след секунди вече бе на дъното на дупката.

Иън Силвърстайн подръпна възлите, а след това с типичното за младостта нетърпение извади малък нож и ги сряза.

— Насам — каза той и я поведе към тъмата на тунела; мечът и раницата бяха прехвърлени на лявото рамо, в свободната си ръка бе понесъл сгъваем стол.

Тя го последва в мрака и в…

… мътната сива светлина и тишина.

Само ако можеше, щеше да се възхити как изведнъж всички болежки по тялото й изчезнаха. Не че се почувства здрава и силна, но вече не чувстваше абсолютно нищо.

Все едно че бе гост, който наблюдаваше всичко през нейните очи.

Иън нагласи стола възможно най-близо до стената на тунела, а тя остави кошницата с плетката на земята и се настани. Столът бе обикновен, метален, взет от склада в църквата, но съвсем не се седеше неудобно на него. Изглежда, на това място неудобствата не се усещаха.

— И колко дълго да чакам тук? — попита тя.

Той поклати глава.

— Не знам — каза той. — Но ти ще разбереш, госпожо Хансен.

— Нали Джеф Бйерке или някой друг ще минава всеки няколко месеца, за да ме вижда? — попита тя. Когато Иън бе заговорил, й се бе сторило странно, но сега вече разбираше как ще може да седи тук търпеливо, докато се налагаше. — Сигурно ще се наложи да му поискам да ми донесе още прежда.

— Сигурно — отвърна Иън Силвърстайн.

Той извади кожена кесия от якето си и я постави в скута й.

— Ще разбереш — каза той и свали плътен пръстен от пръста си и го сложи на палеца й.

Стана й отлично. Тя повдигна тежката кесия и се опита да развърже връзката.

— Отвори я, ако искаш — каза той. — Само не я давай на никого, докато не разбереш, че моментът е настъпил. Ако дойде някой и иска да ти я вземе, просто му кажи да си върви по пътя и той ще те послуша. — Усмивката му бе малко пресилена, сякаш искаше да се усмихне, но чувството го нямаше, притъпено от тишината на Скрития Проход. — След като пръстенът е толкова близо до един от скъпоценните камъни, можеш да убедиш всеки в каквото пожелаеш.

— Ти сигурен ли си?

Той кимна.

— Нали така се сдобих с този — каза той. Закопча колана с меча на кръста си, след това коленичи и свали навитата на руло наметка от раницата. Тръсна я, за да се разтвори, задържа я първо с едната, а сетне и с другата ръка, докато си слагаше раницата на гърба.

— Ще се виждаме — каза той и се наметна.

В следващия момент изчезна и само екотът на стъпките му се разнесе в далечината, докато напълно се стопи.