Андреа Креймър - Вълче биле

— Къде е Ансел? — Брин плачеше. — От целия този дим не можах да надуша миризмата му… Не можах да го открия.

— Не знам къде е — отвърнах, а стомахът ми се сви на топка.

Нима бях изоставила родния си брат на призраците?

— Минавайте през портала — Конър отскубна Шей от мен и го бутна през проблясващата врата. — Трябва да го затворим, преди останалите призраци да са ни намерили.

— Но… — опита се да протестира Брин, взирайки се в облаците дим за някаква следа от Ансел.

Мейсън и Нев приеха вълчия си образ и заскимтяха, душейки въздуха.

— Това е — изсъска Конър. — Никакво чакане повече.

— Знаех си, че ще ме зарежеш — долетя гласът на Сайлъс откъм черния пушек. — Копеле.

Брат ми се появи, залитайки под тежестта на Книжника, когото бе преметнал през рамо.

— Ансел! — възкликнах, оглеждайки тялото му за наранявания. — Добре ли си?

Той кимна, избягвайки да срещне погледа ми.

— Ранен ли си? — обърна се Конър към Сайлъс.

— Паднах по стълбите, когато те се появиха… Мисля, че си навехнах глезена. За щастие този тук дойде съвсем навреме — отвърна Сайлъс и кимна към Ансел.

— Пренеси го през портала — каза Конър и се извърна, но не можа да скрие облекчението, разляло се по лицето му при появата на Сайлъс. — Тръгваме. Веднага.

Ансел кимна, без да вдига очи от пода, и издърпа Сайлъс през блещукащата врата. Брин се втурна след тях, а ние с Шей, който все така не ме пускаше, ги последвахме. Веднага след нас идваха Мейсън и Нев. Внезапно се разнесе оглушителен трясък, последван от мощен взрив, който ни запрати напред, изтръгвайки ме от прегръдките на Шей. Последното, което видях, преди да изгубя съзнание, бе как телата на приятелите ми потъват в светлината на портала, като сенки, проблясващи на слънцето.

Лежах по гръб и се взирах в мътносивото небе над себе си. Снежинки от пепел се рееха във въздуха, падаха върху кожата ми и се топяха.

Топяха се?

Поех си дълбоко дъх и усетих как в дробовете ми нахлу леденостуден въздух. Ситен снежец продължаваше да се сипе безшумно; тихо шумолене се носеше навсякъде около мен. Спиращата дъха горещина на пламъците я нямаше, нямаше го и задушаващият дим. Обърнах се по корем и приклекнах, опитвайки се да разбера къде съм.

Тънки, бледожълти колони се възправяха към небето в прави редици, които сякаш нямаха край — равномерна безконечност, която се губеше в необхватния хоризонт.

Какво, по дяволите… Под ръката си почувствах изсъхнала обвивка, почиваща върху замръзналата земя.

Царевица. Царевични стъбла. Сведох поглед надолу. Пръстта под краката ми бе скована от зимния мраз, но дори под рехавия снежец, който я покриваше, виждах тъмната, плодородна почва. Нива.

Недалеч от себе си чух как някой се мъчи да си поеме дъх. Адна се завъртя на една страна и лицето й се изкриви в гримаса.

— Добре дошли в Айова.

— Къде сме? — попитах и тръснах глава, тъй като ушите ми пищяха.

— В парка на Академията — отвърна Адна.

Шей простена и разтърка корема си.

— Мисля, че се разминах на косъм от това да бъда набучен върху едно царевично стъбло. Защо не сме в самата Академия?

— Не исках да рискувам, в случай че някой ни проследи — каза Адна и се изправи. — Не се бой, не е далеч.

— Хей! — викът на Конър привлече вниманието ми.

Мейсън и Сабин бяха във вълчия си образ и ръмжаха, а Брин, застанала встрани от тях, се опитваше да задържи Ансел, който се дърпаше от нея.

Нев бе коленичил и с всичка сила притискаше към земята нещо, от което Мейсън целият бе настръхнал, готов да се хвърли в атака. Не, не нещо… Някого.

— Какво, по дяволите… — Итън, който все още държеше припадналата Сабин, ги гледаше недоумяващо.

— Кала, какво им става? — попита Конър.

Приближих се още малко и различих златисти кичури.

„Не може да бъде!“

До ушите ми достигнаха думи, излизащи с усилие от гърлото на онзи, когото Нев бавно душеше.

— М… моля те — давеше се Лоуган. — Т… Тук съм… тук съм… за да… ви… помогна…

— Нев, почакай — сграбчих го за ръката аз. — Какво казва?

— Не ме интересува — изръмжа Нев.

Лоуган започваше да посинява. Взирах се в тях, парализирана от нерешителност. Трудно ми бе да виня Нев задето искаше да убие Пазителя. Лоуган остана прикован до земята, съпротивлявайки се напразно, докато бавно се задушаваше. С разкривено от ярост лице, Нев го стискаше все по-силно и по-силно.

— Кой е този? — попита Конър, който също се бе приближил.

— Пазител — обясних. — Синът на Ефрон Бейн.