Андреа Креймър - Вълче биле

Адна се изчерви, после пребледня и най-накрая ми обърна гръб.

— Между мен и Конър няма нищо.

— Той обаче се държи сякаш има — не отстъпвах аз.

Когато Адна отново ме погледна, в очите й се бе появил стоманен блясък.

— Кала, ти се появи тук по средата на представлението. За да разбереш какво е положението с Конър, трябва да знаеш цялата история.

— Е, защо не ми разкажеш първото действие тогава?

Тя сви рамене и разсеяно започна да разглежда дисковете си.

— Бях на единайсет, когато майка ми умря.

Рязко изпънах рамене, без да знам какво да отговоря. Не знаех как да реагирам. Само допреди миг се закачах с нея, а ето че сега говорехме за мъртви майки.

Адна продължи:

— Конър се присъедини към отряда Халдис точно след като тя загина.

Приближих се до нея.

— Адна, съжалявам. Не е нужно да ми обясняваш.

Тя не ми обърна внимание и продължи да си играе с уредбата, превъртайки няколко песни.

— Беше едва на шестнайсет. Не беше прекалено млад за току-що назначен Нападател, но беше най-близко до мен по години. Той ми помогна да преживея най-тежкото. Изобщо не ме оставяше на мира. Непрекъснато се закачаше с мен. По онова време изживявях особено непохватна фаза, не знаех къде да си дяна нито ръцете, нито краката. На Конър не му омръзваше да се заяжда с мен, но аз имах нужда от това. То ми помагаше да не мисля за майка си. Не ми даваше и минута спокойствие.

Лицето й се изопна.

— По онова време и една минута спокойствие щеше да ме убие.

Най-различни чувства пробягваха като сенки по лицето й. Тя затвори очи и се усмихна.

— Нощем се промъкваше в стаята ми и ми разказваше разни абсурдни историйки за Академията, докато не заспях и това удържаше мрака, надвиснал над мен. Не знам дали бих понесла да остана сама нощем. Той бе най-добрият ми приятел, чак докато не дойдох да уча в Академията.

— Трябваше ли да се върнеш в Денвър за назначението си?

— Не — отвърна тя, без да ме поглежда. — Сама поисках така. В Академията се обучавах за Тъкач, ала никога не съм искала да бъда другаде, освен в Денвър. Отрядът Халдис открай време е моето семейство. Мястото ми е при тях.

Тя наведе глава и тъмната коса закри лицето й. Миг по-късно се засмя — отново бе станала онази Адна, която познавах.

— Първото, което Конър каза, след като се завърна от няколкомесечен престой в аванпоста, беше: „Виждам, че вече имаш гърди. Поздравления. Надявам се, че знаеш как да ги използваш.“

— Да не искаш да ми кажеш, че това е неговата представа за приятелство?

Адна повдигна едната си вежда:

— Нали не мислиш, че се е опитвал да ме сваля сериозно?

— Е, предполагам, че не.

Сигурно бе права, но нещо в начина, по който Конър се шегуваше с Адна, бе различно от обичайните закачки, които го бях чувала да подхвърля на други момичета.

— Именно. На Конър да говори така си му е в кръвта — тя се усмихна, ала в гласа й се долавяха притеснени нотки. — Не че Сайлъс не влоши нещата.

— Как?

— Изгубих един бас и той ме накара да целуна Конър — обясни Адна, а по бузите й плъзна руменина. — Което определено наля масло в огъня.

Тя разкърши рамене, сякаш несъзнателно се готвеше да отвърне на някакво предизвикателство.

Дръзката й поза ме накара да се усмихна.

— Защо му е било на Сайлъс да те кара да целуваш Конър?

Адна се изсмя мрачно.

— Защото Сайлъс е блестящ учен, но изобщо няма въображение. Самият той ненавижда Конър и не може да си представи нищо по-ужасно от това да е принуден да го целуне. Ето защо поиска от мен да направя точно това.

— Разбирам — казах, впила изпитателен поглед в лицето й. — Е, целуна ли го?

— Да.

— И?

Адна се извърна и започна да търси някаква песен в албума, който беше пуснала, така че не можех да видя лицето й. Песента тръгна, но тя продължи да мълчи, поклащайки се в такт с музиката.

— И нищо. Конър няма да дойде с нас — каза тя най-сетне и протегна ръка. — Е, ще ми дадеш ли пръстена или не?

Стиснах зъби, но все пак свалих халката и й я подадох. Внезапно почувствах ръката си някак странно гола. Сплетох пръсти, опитвайки се да не обръщам внимание на празнотата, от която ме болеше до мозъка на костите.

Адна откачи една кама от кръста си и допря връхчето й до пръстена, а после затвори очи и задиша бавно и дълбоко. Напълно неподвижна, аз я гледах, затаила дъх. Въздухът около нея като че ли се сгъсти и започна да блещука, сякаш някой я бе посипал със златен прашец.

Много бавно тя отдръпна камата от пръстена и от връхчето му се проточи нещо тънко. Една-единствена ефирна златна нишка.