Андреа Креймър - Вълче биле

Струваше ми се, че вместо вътрешности, в тялото ми има гънещи се змии.

Адна не сваляше пронизващ поглед от мен.

— Трябва да опитаме.

Рязко си поех дъх.

— Но как бихме могли? Предишния път едва не загинахме.

Тя се надигна и седна, преметнала крака през ръба на леглото.

— Точно затова сега ще се получи. Този път със сигурност няма да ни очакват. Пък и нали ще се опитаме единствено да намерим Рен.

— Но как…

— След като го открием, аз ще отворя вътрешен портал, също като предишния път. Вземаме го с нас, връщаме се обратно и толкова — изрече тя на един дъх, с пламнали очи.

— Как точно ще го открием?

Адна се прокашля и наведе поглед.

— Ъъъ. Не можех да не забележа… Ами… Пръстена, който носиш…

— Пръстена ми?

Неволно вдигнах ръце към гърдите си, прикривайки халката с другата си ръка.

— Била си му обещана, нали? — попита Адна, все така приковала поглед в земята. — Той ли ти го подари?

— Да, но…

Исках да й обясня, че пръстените не са част от церемонията по съюза. Че Рен ми го подари по свое желание, защото се опитваше… Какво всъщност се опитваше да направи? Да ми каже, че ме обича? Да ме увери, че не иска съюзът ни да бъде просто безпрекословно подчинение на чужди заповеди? Мислите ми сякаш ме запратиха в стената, оставяйки ме без дъх, и аз не довърших.

Адна обаче не забеляза нищо.

— Значи можем да го използваме, за да открием Рен.

Наложих си да не обръщам внимание на лудешкото биене на сърцето си и да се съсредоточа върху думите на Адна.

— Пръстенът е в състояние да го открие?

— Ако Рен ти го е подарил, между тях има връзка, която мога да използвам, за да разбера къде се намира.

— Как е възможно?

— Представи си невидима нишка, свързваща пръстена ти с Вейл — усмихна се тя. — Трябва само да я проследим и тя ще ни отведе при Рен. И тогава ще отворя портала.

— Наистина ли действа?

— Точно така намерихме и Шей.

— О!

Дланите ми бяха започнали да се потят.

— Знам, че рискът е голям, Кала. Но от всичко, което видях досега, както и от начина, по който Шей подскача само като чуе името му, съм убедена, че държиш на Рен. Сигурна съм, че не искаш да го изоставиш там.

— Така е — едва успях да прошепна в отговор.

Адна се изправи, заровила пръсти в дългата си, махагонова коса.

— Той ми е брат, но всъщност не го познавам. Не го правя за себе си, а за баща ми.

И като отдели последния лист от писмото, тя ми го подаде.

Върху бялата повърхност бяха написани само две думи: „Спаси го.“

Усетих, че очите ми парят, листът в ръката ми затрепери. Вдигнах поглед към Адна.

— Трябва да го направя, Кала — каза тя. — Ще ми помогнеш ли?

Сега вече цялата треперех, но въпреки това кимнах.

Адна въздъхна шумно и се отпусна.

— Слава Богу!

— Кой друг? — попитах и й върнах листа. Не можех да го гледам повече, да усещам как тези самотни думи сякаш се взират в мен, прогаряйки дупка в сърцето ми.

— Никой — сбърчи чело Адна. — Само аз и ти.

— Мислиш ли, че ще се справим?

Изгледите не бяха добри, дори и с чужда помощ.

— Никой няма да ни позволи да го направим — каза Адна. — Само да го споменем пред когото и да било и ще ни сложат под денонощно наблюдение.

— Какво ще кажеш за някой от глутницата ми?

— Не. Разполагаме със съвсем малко време. Трябва да действаме веднага. Не можем да си позволим да изгубим дори минута в набиране на съюзници.

— Веднага? — повторих, усетила как косъмчетата по тила ми настръхват.

— Имам предвид още днес — обясни тя. — Така де, тази вечер. Обратно във Вейл.

— Но това е истинска лудост! — не можах да сдържа възклицанието си аз.

— Там несъмнено цари голям безпорядък, а и Пазителите вероятно все още се занимават с Денвър — леденото спокойствие, с което Адна изрече тези думи, ме накара да зяпна. — Можем да се промъкнем и да избягаме незабелязано, навярно по-лесно, отколкото в който и да било друг момент.

Отворих уста, за да кажа нещо, но после се отказах. Е, добре, в думите й имаше логика. Безразсъдна логика, но все пак…

— Не може ли да вземем поне Конър?

Щях да се чувствам по-добре, ако заедно с нас имаше още един воин, а Конър вече знаеше за Рен, пък и обикновено подкрепяше Адна почти във всичко.

Тя потръпна.

— В никакъв случай. Той е последният, когото искам да моля за помощ.

Страхът ме накара да избухна.

— Какво всъщност става между вас двамата?

Адна направи една-две крачки назад.

— Какво искаш да кажеш?

— Половината време се заяждате, но започвам да си мисля, че през другата половина сигурно се целувате тайничко някъде.